Читаем Джийвс се намесва полностью

— Казвам му, че съм видял оня брой на „Търсдей ривю“ и добре го разбирам защо иска да глоби вестника с тлъста сума, но „Не забравяйте, мистър Ъпджон“ — казвам, „че когато един седмичен вестник изгуби една камара пари, той трябва да се поокастри, а това значи да натири по-младите членове на персонала. Не бихте желали да загубя работата си, нали, мистър Ъпджон?“ Той се сепва. „Вие да не сте в «Търсдей ривю?»“ — пита. „За сега да“ — отговарям, — „но ако заведете това дело, ще продавам моливи на улицата.“ Това е решаващият момент. Поглеждайки го в очите, виждам, че мисли за онези пет хилядарки и за секунда, естествено, се колебае. Тогава добрата му половина надделява. Погледът му омеква. Просълзява се. Сграбчва ръката ми. Казва ми, че всеки може да употреби пет хилядарки, но никакви пари на света не могат да го накарат дори и да помисли да навреди на човек, който го е защитил така самоотвержено срещу тая въшка Устър. Сцената завършва като отиваме заедно в килера на Сордфиш за глътка портвайн, най-вероятно прегърнати през кръста. И същата вечер той пийте писмо до адвоката си и му казва да отмени делото. Някакви въпроси?

— От мен, не. Нали не може да разбере кой е написал статията. Не е била подписана.

— Не, господ да даде здраве на строгите редактори, които го предотвратиха.

— Не виждам дефект в сценария. Ще трябва да оттегли делото.

— Дори и от кумова срама. Единственото нещо, което остава да уточним, е времето и мястото на операцията за Бърти.

— Няма по-подходящ момент от сегашния.

— Но къде да намерим Ъпджон?

— Той е в кабинета на мистър Травърс. Видях го през френския прозорец.

— Чудесно. Тогава, Бърти, ако си готов…

Може би вече сте забелязали, че докато траеха тези реплики, аз не се намесих в разговора. И това беше, защото цял бях обхванат от предчувствието за ужаса, който ме очакваше. А бях сигурен, че наистина ме очаква, защото там, където обикновеният човек би посрещнал такова предложение с твърдото nolle prosequi23, на мен ми пречеше кодексът на Устърови. А според него, както всички знаят, ми е невъзможно да зарежа приятел в калта. Ако единственият начин да се спаси въпросния приятел от продаването на моливи по улиците — макар че червени портокали ми се струваше по доходоносно — беше да се размаха пръст в лицето на Ъпджон и да му се наговорят обиди, прякори и епитети, то този пръст трябваше да бъде размахан и обидите, прякорите и епитетите наговорени. От това изпитание косата ми щеше да побелее до корен и от мен щеше да остане само обвивката от предишното ми аз, но все пак трябваше да мина през него. Без да разсъждавам, както е казал човекът.

Затова промълвих дрезгаво: „Да, готов“ и се опитах да не мисля как изглежда лицето на Ъпджон без мустак. Това, което най-много ме вледеняваше, беше картината на тази гола горна устна, която толкова често се беше издувала към мен в отминалите дни. Когато тръгнахме към арената, смътно чух Боби да казва: „Моят герой!“, а Кипър да ме пита как е гласът ми. Но една гола възхвала на героизма ми и загрижеността за гласните ми струни, далеч не бяха достатъчни да възстановят тонуса на Бъртрамовата нервна система. Накратко, чувствах се като новак, който ще се изправи срещу шампиона в тежка категория. Междувременно стигнах до вратата на кабинета, отворих я и влязох, залитайки. Не можех да си го избия от ума, че един Обри Ъпджон, който с години се е справял дори със силните родители и ги е карал да се спаружват само от погледа му и чиято грубост беше пословична в Брамли-он-Сий, този човек не беше някой, комуто лесно можеш да размахаш пръст в лицето.

Кабинетът на чичо Том беше място, където рядко влизах по време на визитите ми в Бринкли Корт, защото той винаги ме притискаше в ъгъла и започваше да ми разправя за старото сребро. Докато, ако ме хванеше на открито, често зачекваше други теми. Така че по въпроса за кабинета му мислех, че няма смисъл сам да си навличам белята. Повече от година вече не бях влизал в това светилище и бях забравил колко си приличаше вътрешността му с тази на бърлогата на Обри Ъпджон в Малвърн Хаус. Сега обаче си спомних. И още — видях Обри Ъпджон, седнал на бюрото, както го бях виждал толкова пъти, когато пращаше да ме извикат, за да обсъдим поредното ми кривване от правия и тесен път. При тази гледка установих, че и последната оскъдна капчица хладнокръвие, която ми оставаше, се е изпарила. Установих и дефекта на този план, върху който се бях насадил — а именно, че не можеш да нахълташ в една стая и да започнеш да обиждаш някого ей така, като гръм от ясно небе. Трябваше да се подготви почвата. Предварителните разговори, накратко, са в основата.

Затова казах: „О, здравейте“, което ми се стори най-доброто като начало на предварителни разговори. Мисля, че политиците, за които говоря, начеват съвещанията си, преминаващи в дух на разбирателство, именно по този начин.

— Четем, а? — казах аз.

Той вдигна поглед от книгата — от ония на мама Крийм, както забелязах — и оцъкли една гола горна устна към мен.

— Уменията ти за наблюдение не са те подвели, Устър. Аз наистина чета.

Перейти на страницу:

Похожие книги

12 шедевров эротики
12 шедевров эротики

То, что ранее считалось постыдным и аморальным, сегодня возможно может показаться невинным и безобидным. Но мы уверенны, что в наше время, когда на экранах телевизоров и других девайсов не существует абсолютно никаких табу, читать подобные произведения — особенно пикантно и крайне эротично. Ведь возбуждает фантазии и будоражит рассудок не то, что на виду и на показ, — сладок именно запретный плод. "12 шедевров эротики" — это лучшие произведения со вкусом "клубнички", оставившие в свое время величайший след в мировой литературе. Эти книги запрещали из-за "порнографии", эти книги одаривали своих авторов небывалой популярностью, эти книги покорили огромное множество читателей по всему миру. Присоединяйтесь к их числу и вы!

Анна Яковлевна Леншина , Камиль Лемонье , коллектив авторов , Октав Мирбо , Фёдор Сологуб

Исторические любовные романы / Короткие любовные романы / Любовные романы / Эротическая литература / Классическая проза
Собрание сочинений в пяти томах (шести книгах) Т. 5. (кн. 1) Переводы зарубежной прозы
Собрание сочинений в пяти томах (шести книгах) Т. 5. (кн. 1) Переводы зарубежной прозы

Том 5 (кн. 1) продолжает знакомить читателя с прозаическими переводами Сергея Николаевича Толстого (1908–1977), прозаика, поэта, драматурга, литературоведа, философа, из которых самым объемным и с художественной точки зрения самым значительным является «Капут» Курцио Малапарте о Второй Мировой войне (целиком публикуется впервые), произведение единственное в своем роде, осмысленное автором в ключе общехристианских ценностей. Это воспоминания писателя, который в качестве итальянского военного корреспондента объехал всю Европу: он оказывался и на Восточном, и на Финском фронтах, его принимали в королевских домах Швеции и Италии, он беседовал с генералитетом рейха в оккупированной Польше, видел еврейские гетто, погромы в Молдавии; он рассказывает о чудотворной иконе Черной Девы в Ченстохове, о доме с привидением в Финляндии и о многих неизвестных читателю исторических фактах. Автор вскрывает сущность фашизма. Несмотря на трагическую, жестокую реальность описываемых событий, перевод нередко воспринимается как стихи в прозе — настолько он изыскан и эстетичен.Эту эстетику дополняют два фрагментарных перевода: из Марселя Пруста «Пленница» и Эдмона де Гонкура «Хокусай» (о выдающемся японском художнике), а третий — первые главы «Цитадели» Антуана де Сент-Экзюпери — идеологически завершает весь связанный цикл переводов зарубежной прозы большого писателя XX века.Том заканчивается составленным С. Н. Толстым уникальным «Словарем неологизмов» — от Тредиаковского до современных ему поэтов, работа над которым велась на протяжении последних лет его жизни, до середины 70-х гг.

Антуан де Сент-Экзюпери , Курцио Малапарте , Марсель Пруст , Сергей Николаевич Толстой , Эдмон Гонкур

Языкознание, иностранные языки / Проза / Классическая проза / Военная документалистика / Словари и Энциклопедии