Джийвс се намесва

— Някоя интересна книга?

— Много. И броя секундите, когато ще мога да подновя четенето си необезпокояван.

Аз съм доста схватлив и успях да забележа, че атмосферата не е в дух на разбирателство. Нито гласът му звучеше дружелюбно, нито погледът му беше дружелюбен. Целият му вид подсказваше, че заемам място в стаята, което може да се използва по-добре за други цели.

Аз, обаче, бях упорит.

— Виждам, че сте си обръснали мустака.

— Да. Надявам се, не мислиш, че съм направил грешка.

— О, не, всъщност не. Аз самият си пуснах мустаци миналата година, но трябваше да ги махна.

— Така ли?

— Общественото мнение беше срещу тях.

— Разбирам. Е, с удоволствие бих изслушал още от твоите спомени, Устър, но в момента очаквам телефонен разговор с адвоката си.

— Нали вече имахте един.

— Моля?

— Когато бяхте на езерото, не изтичахте ли, за да говорите с него?

— Изтичах. Но когато стигнах до телефона, адвокатът се беше уморил да чака и беше затворил. Не трябваше изобщо да позволявам на мис Уикъм да ме отведе от къщата.

— Тя искаше да ви покаже голямата риба.

— Така каза и тя.

— Като говорим за риби, сигурно сте изненадан да видите Кипър тук.

— Кипър?

— Херинг.

— О, Херинг — повтори той и лесно можеше да се забележи пълната липса на оживление в гласа му. Разговорът беше започнал да издиша, когато вратата се отвори и тъпата Филис нахлу стремглаво, развълнувана като момиченце.

— О, татенце — избълбука тя, — зает ли си?

— Не, скъпа.

— Мога ли да поговоря с теб за нещо.

— Разбира се. Довиждане, Устър.

Разбрах какво има предвид. Не ме искаше да се мотая наоколо. Нищо не ми оставаше, освен да се шмугна през френския прозорец и аз се шмугнах. Тъкмо се озовах навън, когато Боби ми се нахвърли като тигрица.

— Защо за бога се занасяш така, Бърти? — изсъска тя. — Какви бяха тия глупости за мустаците. Мислех, че ще си свършил досега.

Изтъкнах, че Обри Ъпджон не ми беше подал реплика.

— По дяволите с твоите реплики!

— Добре де, моите реплики. Но аз трябва някак да поведа разговора в търсената посока, нали?

— Разбирам какво иска да каже Бърти, скъпа — намеси се Кипър. — Той е търсил…

— Point d’appui24.

— Какво? — каза Боби.

— Нещо като изходно положение за атака.

Тигрицата изръмжа.

— Ако питате мен, той си глътна езика. Знаех си, че ще се случи. На червеите така им се подкосяват краката от страх.

Тук можех да я оборя, като й обърна внимание, че червеите нямат крака, нито подкосени, нито изпънати, но нямах желание да се заяждам.

— Трябва да те помоля, Кипър — рекох с ледено достойнство, — да изискаш от твоята приятелка да спазва нормите на приличие при разговор. Не съм си глътнал езика. Безстрашен съм като лъв и изгарям от нетърпение да се заловя за работа, но тъкмо когато се приближавах към развръзката, влезе Филис. Тя искаше да говори за нещо с него.

Боби изръмжа отново, този път с отчаяние.

— Тя ще остане там с часове. Няма смисъл да чакаме.

— Да. Май ще трябва да го отложим засега — каза Кипър. — Ще ти съобщим времето и мястото за следващото изпълнение, Бърти.

— О, благодаря — казах аз и те се отдалечиха.

След няколко минути, както стоях и размишлявах върху тъжния случай на Кипър, се зададе леля Далия. Зарадвах се да я видя. Мислех си, че може и да ми окаже някаква помощ и подкрепа. Макар че, като жената от стихотворението, за което споменавах, тя можеше да бъде и доста костелив орех в часовете ни спокойни. Все пак като правило на нея можеше да се разчита. Да ти предложи ласка и утеха, когато зад челото ти гори по жар.

Когато наближи обаче, забелязах, че собственото й чело по някакви причини се е свъсило. Приличаше ми на оная работа със сбирането на четирите краища на света.

Не грешах.

— Бърти — каза тя, като доплува до мен, размахвайки възбудено една градинарска лопатка, — знаеш ли какво?

— Не, какво?

— Ще ти кажа какво — каза възрастната ми родственица, като натъртваше всяка сричка, както е правила сигурно в ловджийските си дни, когато види някоя от сюрията хрътки да преследва заек. — Това магаре Филис взело, че се сгодило за Уилбърт Крийм!

17

Думите й бая ме стреснаха. Не казвам, че съм политнал и че ми е причерняло пред очите, но бях разтърсен. И кой ли племенник не би бил. Любимата леля с пот на челото се е трудила да спаси кръщелницата си от лапите на един нюйоркски плейбой, а после научава, че добронамерените й усилия са отишли залудо. Съвсем естествено е синът на покойния й брат да почувства силен прилив на съчувствие.

— Не може да бъде? — казах аз. — Кой ти каза?

— Тя.

— Самата тя?

— От плът и кръв. Дойде при мен като подскачаше, пляскаше с ръце и блееше колко много, много е щастлива, скъпа мисис Травърс. Глупаво девойче. За малко да я цапна с лопатката по тиквата. Винаги съм мислила, че не е много печена, но нея май изобщо не са я слагали в пещта.

— Но как се е случило?

— Онова нейно куче нали скочило с теб в езерото.

— Да, и то си взе банята като всички останали. Но какво общо има всичко това?

— Уилбърт Крийм се гмурнал и го спасил.

— То можеше съвсем спокойно и само да си доплува.

Всъщност вече беше започнало в стил нещо като австралийски кроул.