Джим Тайфуна

— Смея се, за да не заплача — обясни Джими. — Представете си какъв стрес ще бъде това за умен младеж, който се отвращава от работата. Бъдете мил с мен. Помолете надзирателите първоначално да правят компромиси с мен. Предполагам, че ще се справя с възложените ми задачи, но не искайте от мен да ги изпълнявам с удоволствие. Вашата е лесна. Вие сте шефът. Прииска ли ви се да напуснете работа и да отидете на бейзболен мач, трябва само да обявите, че имате неотложна среща с господин Рокфелер. Докато аз ще се зария в купища хартия и ще изскачам на повърхността за глътка въздух само когато опасността да се задуша стане прекалено голяма.

Споменаването на любимата му игра смекчи сърцето на господин Пет. Когато отново заговори, тонът му вече не беше леден:

— Едно не ми е ясно — защо сте пътували чак дотук, щом нямате намерение да промените начина си на живот.

— Изпълнявам своя дълг. В живота на всеки от нас настъпва миг, когато се налага да избираме между удоволствието и задължението.

— Подозирам, че след тази история с лорд Пърси Уипъл оставането ви в Лондон не е било твърде желателно.

— Предположението ви не е лишено от известна доза истина.

— Хрумвало ли ви е, млади човече, какъв риск поемам, като ви назначавам в моята кантора?

— Не се бойте. Минималното количество работа, която ще върша, няма да съсипе предприятието ви.

— Колебая се дали да не ви изпратя обратно в Лондон.

— Не може ли да постигнем компромис?

— Какъв?

— Да речем, че ми измислите някаква секретарска длъжност. Мисля, че от мен ще излезе способен секретар.

— Моите секретари са затрупани с работа.

— Схванах намека ви. Предложението отпада.

Господин Пет замислено потърка брадичката си.

— Честно казано, доста ме озадачавате.

— Точно така, винаги говорите честно — одобрително кимна младежът.

— Проклет да съм, ако знам как да постъпя с вас. Предлагам да дойдете у дома и заедно с леля ви да обсъдим положението. Най-важното е да престанете да се излагате.

— Не ми цепите басма, но за съжаление констатациите ви са правилни.

— Естествено ще живеете с нас.

— Много благодаря за поканата. Тъкмо се чудех как да ви помоля за подслон.

— Ще поговоря с Неста за вас. Все ще ви измислим някаква работа.

— Нямам нищо против да ви стана партньор — услужливо предложи Джими.

— Защо отново не се захванете с репортерство? Казват, че сте се справяли отлично.

— Едва ли в „Кроникъл“ ще ме посрещнат с отворени обятия. Навярно гледат на мен като на герой от скандалните хроники, не като на колега.

— Имате право. Вижте сега, защо станахте за смях пред цял Лондон, та и в Ню Йорк? Като си помисля за скандала с онази барманка…

— Да погребем миналото — прекъсна го Джими. — Но не съм толкова голям грешник, както се опитват да ме изкарат. Знаеш как е, чичо Пит. — Интимното обръщение накара финансиста да се сепне, но навреме се овладя и си замълча. — Когато, тласкан от благородни подбуди, се опитваш да защитиш бедната девойка и да разнообразиш ежедневието й, тя решава да съдере кожата ти. Освен това не беше барманка, а работеше в цветарски магазин.

— Не разбирам какво значение има професията й.

— Има, и още как. Представи си каква е разликата между земното и романтичното. Дали някога си изпитвал върху себе си хипнотичното въздействие на магазин за цветя? Запомни го от мен, чичо Пит, всяка девойка е досущ ангел, когато е заобиколена от великолепни цветя. Действах безразсъдно под влияние на романтичната обстановка. Не бях на себе си. Прозрях грешката си едва когато видях девойката извън работното й място. Но тази глава от живота ми завинаги е приключена. Вече съм нов човек — трезвомислещ и сериозен.

Междувременно господин Пет беше набрал някакъв телефонен номер. От слушалката се разнесе женски глас. Чичото затвори телефона и промърмори:

— Леля ви нареди веднага да отидем у дома.

— Готов съм. Пък и ти ще имаш оправдание да напуснеш работното си място. Обзалагам се, че си доволен от пристигането ми. Колата чака ли отвън или ще вземем метрото?

— С метрото ще стигнем по-бързо. Леля ви е много изненадана и много щастлива, че сте тук.

— Днес ощастливявам всеки, когото срещна — промърмори Джими, забеляза изпитателния поглед на събеседника си и продължи: — В главата ти се върти нещо, но не знам какво е. Защо ме гледаш така?

— Мислех си за нещо.

— Джими — подкани го младежът.

— А?

— Говори ми на „ти“. По този начин ще се отпусна и ще преодолея стеснението си.

— Стеснението ли? — изсмя се господин Пет. — Ако имах твоето нахалство… — Млъкна, тежко въздъхна и дружелюбно изгледа младежа. — Мисля, че си добро момче. Не в общоприетия смисъл, разбира се, но си различен от онази паплач… от онези хора в дома ми.

— Какви хора?

— Леля ти е нещо като покровителка на гениите в литературата. Напълнила е къщата ни с поети и тем подобни. Присъствието ти ще бъде за мен истинско удоволствие. Ще виждам поне едно нормално човешко същество. Не виждам как ще те вкараме в правия път, Джими, но съм много щастлив, че си тук.

— Добре го каза, чичо Пит! — възкликна младежът. — От мен да го знаеш, че си върхът. Ти си най-свестният финансов магнат, когото съм срещал.