Джим Тайфуна

Възможният коментар на госпожа Пет по въпроса с птицевъдството беше възпрепятстван от появата на Ан. От прозореца на стаята си младата жена бе видяла пристигането на Джими и на чичо си и след като изчака известно време младежът да бъде представен на госпожа Пет, се осмели да отиде в дневната, за да провери дали заговорът не е разкрит.

Онова, което зърна, я поуспокои. Наистина атмосферата беше малко напрегната, което според нея беше съвсем естествено предвид обстоятелствата. Внезапно се досети, че леля й не я е осведомила за обаждането на господин Пет. Следователно би трябвало да бъде изненадана от присъствието на „непознатия“. Чичо й се нагърби с представянето:

— Джими, това е племенницата ми Ан Честър. Ан, представям ти Джими Крокър.

Младежът се възхити от престорената й изненада. Тази Ан беше истинска актриса.

— Джими Крокър ли? — сепна се тя.

Господин Пет се питаше дали да не добави, че двамата са стари познати, но благоразумно се въздържа. Неприятният инцидент с интервюто се беше случил преди пет години. Джими положително го е забравил, няма смисъл да го поставя в неловко положение. Ако пък Ан реши да възбуди старата вражда, нейна си работа.

— Разбрах, че сте се отказали от завръщането в родината — отбеляза младата жена.

— Размислих и промених решението си.

Господин Пет, който не откъсваше поглед от тях, ненадейно възкликна:

— Точно така! Цял ден се мъча да си спомня къде съм виждал Джими. Едва сега се сетих, че е било на борда на „Атлантик“!

Ан крадешком извърна очи към младежа и с облекчение установи, че ни най-малко не е разтревожен от застрашителното развитие на събитията.

— С „Атлантик“ ли пристигнахте, господин Крокър? — попита, ни лук яла, ни лук мирисала. — Не може да бъде. Ние също пътувахме с този параход и все щяхме да се срещнем на палубата или в каюткомпанията.

— Предлагам да си говорим на „ти“. Казвай ми Джими, „господин Крокър“ е прекалено официално. Та нали баща ми е вторият съпруг на сестрата на леля ти. Хората казват, че кръвта вода не става. А колкото до пътуването с „Атлантик“, имаш право — никога не съм стъпвал на борда му. Пристигнах с „Карония“, който тази сутрин хвърли котва в нюйоркското пристанище.

— Бас държа, че с „Атлантик“ пътуваше младеж, който беше твое копие.

— Физиономията ми е доста обикновена, сигурно си приличам с много младежи по света — отбеляза Джими.

— Сигурно си спомняте човека, за когото говоря — настояваше чичото, без да му хрумва, че разпалва подозрението на двамина от присъстващите. — По време на обедите и вечерите се хранеше на съседната маса. Невъзможно е да не си го забелязала, Неста.

— Сигурно си забравил колко ме измъчваше морската болест и че изобщо не стъпвах в каюткомпанията.

— И ти ли не го помниш, Ан? Веднъж дори те видях да разговаряш с него на палубата.

— Нима? Въобще не се сещам за някой от спътниците ни, дето поне малко да прилича на Джими.

— Божичко, започвам да мисля, че съм се побъркал — озадачено промълви господин Пет. — Сигурно съм се припознал. — Погледна часовника си и добави: — Време е да се връщам на работа.

— Ще те придружа до някъде, чичо Пит — обади се младежът. — Тъкмо ще уредя да изпратят багажа ми тук.

— Защо не телефонираш в хотела? — попита господин Пет, който сякаш нарочно им подлагаше динена кора. — В кой хотел си оставил куфарите си?

— Налага се сам да отида, за да опаковам нещата си.

— Ще се върнеш ли за обяд? — поинтересува се Ан.

— Разбира се, ще уредя всичко само за половин час.

След като двамата излязоха, тя се поотпусна и с облекчение въздъхна. Всичко беше минало като по мед и масло.

Ала щастието й беше мимолетно. Бе й съдено да изпита шок, който разтърси нервната й система. Неста Пет се приведе към нея и възбудено зашепна:

— Ан, забеляза ли нещо подозрително?

Младата жена с усилие се овладя.

— За какво намекваш, лельо Неста?

— За младежа, който се представя за Джими Крокър.

Ан се вкопчи в страничните облегалки на креслото.

— Не те разбирам, лельо — промърмори и се опита да се засмее. Стори й се, че изминаха векове, докато гласните й струни се задействат, ала звукът, изтръгнал се от гърлото й, не приличаше на смях. — Откъде ти хрумна подобна нелепа идея? Никой освен Джими Крокър не знае за желанието ти да го доведеш обратно в Америка. Не си споделила намерението си с никого, нали?

Този аргумент накара госпожа Пет да се поколебае за миг, макар че не възнамеряваше да загърби подозренията си само защото са се оказали неоснователни.

— Те имат шпиони навсякъде — настойчиво прошепна.

— Кои са „те“?

— Служителите на чуждестранни тайни служби. Още вчера лорд Уизбийч ме предупреди да си отварям очите на четири и да подозирам всекиго. Съществувала реална опасност да се опитат да откраднат изобретението на Уили.

— Сигурно се е пошегувал.

— Напротив, говореше съвсем сериозно. Посъветва ме да подозирам всеки новодошъл…

— Този тип наистина е подозрителен — намеси се Огдън, който не беше помръднал от канапето.

Госпожа Пет се сепна: