Джим Тайфуна

— Няма проблем. Ще се спрравя — самоуверено заяви храбрата Тримбъл. — Ама да знайш, че и икономът е мошеник.

Неста Пет реши, че макар и грубовата, младата жена си разбира от работата.

— Нима вече сте го разбрала?

— Още кат’ го зърнах. — Детективката отвори чантата си. — Ей го на снимката. Точно него го търсят, ш’знайш.

— С господин Стърджис стигнахме до заключението, че той е съучастник на човека, който се представя за мой племенник.

— Абсолютно! Няма прроблем. Щ’ го оформя. — Тя прибра снимката в чантата си и щракна закопчалката, сякаш да подчертае думите си.

— Съществува още една възможност — продължи госпожа Пет. — Друг мой племенник на име Уилям Партрид е изобретил мощен експлозив и може би двамата измамници ще опитат да откраднат лабораторните проби.

— Кат’ едното нищо. Мъжете са способни на всичко. Набутай ги всички в пандиза и няма да има нито едно престъпление. — Тя кръвнишки изгледа Ейда, която се бе измъкнала от кошчето си и се разсънваше с гимнастически упражнения собствено изобретение, сякаш подозираше, че и померанката е от мъжки пол. Госпожа Пет неволно се запита каква ли трагична случка в далечното минало на госпожица Тримбъл я е превърнала в такава мъжемразка. Не беше жена, която ще се остави да я измами някой представител на противоположния пол, нито път имаше вид на наивница, която мъж (освен ако не е много късоглед или много глупав) ще успее да извози. Неста Пет още размишляваше по този въпрос, когато госпожицата отново заговори:

— Хайде, давай нататък.

— Моля?

— ’Зплюй камъчето. Дай ми факти…

— Разбрах — побърза да я прекъсне госпожа Пет и набързо сподели подозренията си, поради които беше потърсила съдействието на детективската агенция.

— Кой е тоз лор’ Узбийч? — прекъсна я младата жена.

— Много добър семеен приятел.

— Гарн’тираш ли за него? Не е ли мошеник, а?

— Разбира се, че не е! — възмутено възкликна домакинята. — Той е сред най-добрите ми приятели.

— Хубаво. Т’ва е всичко, нали? Да се хващаме на работа.

— Веднага ли ще се пренесете тук?

— ’Стествено. Ж’вея на две крачки. Вземам си прислужническата ун’форма и след десет минути съм тук. Носех същата ун’форма като се занимавах с развода на Марлингови. Знаш ли ги тез Марлингови? Богати търтеи! Ама и тях ги заформих. Хайде, доскоро. Нямаме време за губене.

Госпожа Пет се облегна назад. Беше напълно изтощена.

На излизане госпожица Тримбъл спря и разгледа великолепната статуя, поставена в подножието на стълбището. Ала вместо да изпита естетическа наслада от прекрасното произведение на изкуството, тя потръпна от отвращение и презрително промърмори:

— Богати търтеи! Б-р-р!

В този момент пълничкият господин Крокър се зададе откъм задната стълба. Лявото око на госпожицата се прикова към лицето му. Той забеляза погледа й и сърцето му се сви от страх. Изпита чувство на вина, за което философите твърдят, че терзае всички извършители на престъпления. Нямаше представа защо толкова го обезпокои погледът на тази жена. Никога досега не я беше виждал, следователно не съществуваше опасност да бъде разобличен. И все пак се разтревожи.

— Да знайш, че ме н’значиха за прислужница — осведоми го младата жена.

— Ъ-ъ… — нима? — едва чуто произнесе той.

— Р-р-р — изръмжа госпожицата и за негово облекчение временно го освободи от присъствието си.

Осемнайста глава

Библиотеката, където Джими се оттегли в очакване на Ан, се помещаваше в просторна зала на приземния етаж с изглед към уличката, успоредна на южната страна на къщата. Високите до тавана прозорци се отваряха към малка морава, простираща се до високата каменна стена, в която бе прорязана вратичка. Очевидно стремежът на архитекта е бил сградата да прилича повече на провинциална къща, отколкото на здание в центъра на града. На още много места в дома посетителят се натъкваше на подобни изненади.

В едната стена на библиотеката беше вградена масивна метална каса, изглеждаща не на място сред различните по съдържание и формат книги, с които бяха отрупани полиците. Книги бяха складирани дори в галерията над вратата, към която водеха няколко стъпала.