Джим Тайфуна

Младата жена прелистваше някаква дебела книга, поставена на масичката до прозореца.

— Това е каталогът на книгите в библиотеката, обясни тя, продължавайки да прелиства страниците. — Чичо Питър има купища учебници по право. Искам да проверя какво е наказанието за отвличане на дете. А, ето: правна енциклопедия — лавица № 109. Да му се не види, това е в галерията. Почакай, веднага се връщам.

Тичешком изкачи няколкото стъпала и изчезна от погледа му. Гласът й се разнесе от галерията:

— Намерих я!

— Чети! — извика Джими.

— Много бързаш. Ако знаеш каква тухла е тази енциклопедия…

Дочу се шумолене на прелиствани страници, после Ан кихна и възкликна:

— Тук има слой прах дебел поне няколко сантиметра. Подът е осеян с угарки. Непременно ще съобщя на чичо… Открих каквото ни трябва… За отвличане на дете законът предвижда…

— Ш-ш-т! — изсъска Джими. — Някой идва.

Вратата се отвори.

— Здравей — промърмори Огдън. — Търсих те навсякъде. Не предполагах, че си тук.

— Влез, мое мило момче, и се настани удобно — ухили се Джими.

Хлапакът го погледна накриво:

— Много си нагъл.

— Приемам го като комплимент, щом е изречено от сър Хюбарт Стенли.

— А? Кой е пък този?

— Един учен джентълмен.

Огдън затвори вратата и процеди:

— Може да не съм учен, ама и аз знам това-онова. Известно ми е например кой си. — Той злорадо се изкиска.

— За какво намекваш, драги?

Шишкото отново пискливо се изсмя.

— Мислиш се за много хитър, нали? Ама разбрах колко пари струваш! Не си никакъв Джими Крокър, а долен мошеник. Замръзна ти усмивката, а? Знам и защо си тук. Планираш да ме отвлечеш.

С крайчеца на окото си Джими зърна пребледнялото лице на Ан, която надникна иззад перилото и побърза да се скрие. Откъм галерията не долиташе нито звук, но той знаеше, че съучастничката му е наострила уши.

— Какво те кара да мислиш, че възнамерявам да те похитя?

Огдън се разположи на любимото си кресло, вдигна крака върху масичката и многозначително изгледа Джими:

— Имаш ли цигари?

— Не пуша. Съжалявам.

— Аз съжалявам два пъти повече.

— Позволявам си да те върна към предишната тема на разговор. Защо смяташ, че планирам да те отвлека?

Огдън се прозина и обясни:

— Бях в гостната, когато се появи онзи лорд Уизбийч и обяви, че иска да говори насаме с мама. Тя ме отпрати, а аз, разбира се, ги подслушах през вратата.

— Знаеш ли какво се случва с момченцата, които подслушват поверителни разговори?

— Призовават ги да свидетелстват в съда. Да си идем на думата: чух Уизбийч да признава на мама как се е престорил, че те познава и че всъщност никога досега не те е виждал. Каза още, че си измамник, че трябва да те държат под око. Тогава загрях защо си дошъл. Признавам, че хитро си го измислил да се представиш за братовчеда Крокър.

Джими мълчеше и трескаво размишляваше върху изненадващата контраатака на Джак Джентълмена. Неволно се възхити от умелата му стратегия. Планът на противника му беше простичък, но гениален.

— Слушай внимателно — продължи Огдън. — С теб можем да се споразумеем. Отвличали са ме вече два пъти и само похитителите намазаха от цялата работа. Все едно им поднесоха парите на тепсия. Ако не бях аз, нямаше да получат нито цент, а дори не предложиха да ми бутнат процент от откупа. Писна ми някои да си пълнят гушите за моя сметка и съм решил, че следващият желаещ да ме похити ще си плати. Ясно ли е? Предлагам да делим наполовина. Ако си навит, ще се оставя да ме отвлечеш. Откажеш ли, трудно ще ме хванеш. При предишните похищения бях малък, но сега няма лесно да се дам. Е, какво ще кажеш?

Известно време Джими не каза нищо. Буквално беше онемял от изумление. Очевидно досега беше подценявал хлапака. Но след като го бе поопознал, все по-горещо подкрепяше плана на Ан. Вече беше убеден, че само един строг дресьор на кучета ще се справи с превъзпитанието на този забележителен юноша.

— Живеем в епоха на търгаши — кисело промърмори най-сетне.

— Имаш право, приятел. Парите са най-важното нещо на този свят. Слушай, сам ли работиш или си от бандата на Бък Магинис?

— Не познавам този господин Магинис.

— Той беше първият ми похитител. Жесток тип е. После ме отвлече Хитрия Сам Фишер. Да не би да работиш за него?

— Не.

— Така си и помислих. Чух, че Сам се е оженил и се е отказал от този занаят. Съжалявам, че не си човек на Бък. Много си падам по него. Когато ме отвлече, царски си поживях при него. След като ме освободиха, някаква репортерка разговаря с мен и интервюто беше поместено в един от неделните вестници. Като го четях, се попиках от смях.

Беше озаглавено: „Под грубоватата външност на похитителя се крие сърце от злато“ и сигурно е разплакало много сантиментални читателки. Ако те интересува, ще ти дам да го прочетеш — залепил съм в албума си изрезката от вестника. В интерес на истината под грубоватата външност на Бък Магинис не се криеше златно сърце, ама аз си падах по него. Научи ме да играя на зарове и да дъвча тютюн. Ще си умра от радост, ако пак ме отвлече… Все ми е едно дали работиш сам или си комбина с някого. Важното е дали приемаш условието ми.

— Знаеш ли, че си възхитителен малчуган?