Джим Тайфуна

— Може би. Но едва ли един прочут моден шивач, чието име също е на етикета, ще се съюзи с мошеник и изнудван. Ако държиш да получиш доказателство, бившите ми колеги от „Кроникъл“ ще потвърдят самоличността ми. Или пък вече си се убедил, че не лъжа, а?

Уизбийч капитулира:

— Не знам какво си намислил, но не разбирам защо не ми каза истината, когато разговаряхме днес.

— Имах си причини, които не те засягат. Важното е до утре да те няма. Разбра ли?

— Разбрах.

— В такъв случай няма да те задържам.

— Слушай, приятел — плачливо каза Джак Джентълмена, имай милост. Дай ми възможност да изляза от играта с достойнство. Ще помоля един човек да ми изпрати телеграма с молба незабавно да замина за Монреал. Иначе ченгетата веднага ще хукнат по петите ми. Не бъди толкова отмъстителен.

Джими се замисли, сетне промърмори:

— Съгласен съм…

— Благодаря за проявеното разбиране.

— Но само при условие, че стоиш мирно.

— Не те разбирам.

Джими посочи към огнеупорната каса:

— Не ме подценявай, стари приятелю. Та нали нямаме тайни един от друг. Известно ми е, че се интересуваш от онази епруветка. С риск да предизвикам недоволството ти, ще те помоля да отидеш в стаята си и да не я напускаш до сутринта. Тъкмо ще се наспиш добре преди дългото пътуване. Ясно ли е, стари друже?

— Да.

— Е, да приключим този мъчителен разговор. Лепни широка усмивка на физиономията си и изчезвай.

Лордът излезе и тресна вратата, давайки воля на дълго сдържания си гняв. Джими прекоси помещението и взе сакото си, което онзи беше захвърлил на стола. В този момент дочу глас:

— Слушай!

Извърна се рязко. Беше сам в библиотеката. Тъкмо се питаше дали тук не витаят призраци, когато гласът отново се обади:

— Мислиш се за много хитър, а?

Идваше откъм галерията, за което Джими беше забравил. Погледна нагоре и съзря кръглото като месечина лице на Огдън.

— Какво правиш там? — извика.

— Подслушвам.

— Как се озова горе?

— Има врата откъм стълбището. Често се качвам в галерията, за да изпуша на спокойствие една цигара. Хей, защо се опита да ме преметнеш, като ми каза, че си похитител? Излиза, че все пак си Джими Крокър. Що ти трябваше да ме баламосваш? А пък аз се зарадвах, че ще се уредя с половината от откупа. Знаеш ли, повдига ми се от теб.

Шишкото се отдръпна от перилото, разнесоха се тежките му стъпки, вратата се тресна. Най-сетне в библиотеката се възцари спокойствие. Джери се настани на любимото кресло на господин Пет, което за огромно неудоволствие на възрастния джентълмен почти винаги беше заето от Огдън. Чувстваше се замаян от скоростта, с която започваха да се развиват събитията. Искаше му се да поразмисли и да установи точно какво се е случило.

Въпреки че нещата все повече се объркваха, едно му беше пределно ясно — че е проиграл шанса си да отвлече Огдън. Допреди малко подготовката за похищението вървеше като по вода, но след като противният хлапак го беше разконспирирал, участието му в заговора ставаше невъзможно. И все пак не му беше приятно да се признае за победен. Дори и сега трябва да има някакъв начин… Внезапно го осени гениална идея, която обаче можеше да осъществи само с помощта на баща си. Тази мисъл пък го накара да осъзнае, че поради мълниеносното развитие на събитията дори не се е запитал как баща му се е озовал тук.

Замисли се кой ли е най-сигурният начин да осъществи контакт с Крокър-старши. Невъзможно бе да го потърси в кухнята или в стаята, която бе отредена на иконома Скинър. После се досети, че трябва само да позвъни. Ако не баща му, то поне ще се яви някой от прислугата, когото да помоли да извика иконома. Заслужаваше си да опита. Той позвъни.

След секунда вратата се отвори. Младежът вдигна поглед, очаквайки да види баща си, но остана разочарован. На прага стоеше страховита жена на неопределена възраст и с униформа на домашна прислужница, която (поне така му се стори, тъй като имаше гузна съвест) го наблюдаваше с неприязън и с подозрение. Устните й бяха тънки, а очичките й надничаха изпод косматите й вежди. Никога досега Джими не бе изпитвал от пръв поглед антипатията, която му вдъхваше тази жена.

— Позв’нихте л’сърр?

Младежът примигна и машинално се наведе, сякаш да избегне летящ към него снаряд.

— О… ами… да.

— Искат’ л’нещо, сърр?

Джими с усилие възвърна душевното си равновесие:

— Ами… да. Бъдете така любезна да съобщите на иконома да дойде тук.

— Слушам, съррр.

Ужасяващото видение изчезна. Младежът извади носната си кърпа и избърса потта от челото си. Беше омаломощен от обзелото го чувство за вина. Имаше усещането, че току-що са го обвинили в кърваво престъпление и не е успял да се защити — толкова поразяващо беше въздействието на лявото око на госпожица Тримбъл, което неумолимо фиксираше набелязаната жертва. Дори най-разюзданото въображение се сковава при мисълта какво въздействие би предизвикал погледът й върху представителите на омразния й пол, ако и другото й око се включеше в атаката. Ала то беше прахосало мощта си, насочвайки се вдясно от младежа.

Вратата отново се отвори. Появи се господин Крокър и благо се усмихна като добродушен свещеник.