Джим Тайфуна

— Но в този случай имаш извинение… можеш да се откажеш. — Внезапно замълча, защото разбра, че е попаднал в клопка. Невъзможно бе да обясни на Ан, че лордът е измамник, без да разкрие истинската си самоличност. Омразата й към Джими Крокър бе породена от една глупава статия, но с течение на времето се беше задълбочавала и Бог знае какви щяха да бъдат последствията, ако се разкриеше пред младата жена.

Тя пристъпи към него, поколеба се, сетне се доближи и плахо докосна рамото му.

— Съжалявам — повтори, обърна се и излезе, като безшумно затвори вратата. Джими тежко се отпуска на любимото кресло на господин Пет и невиждащо се втренчи в тавана. След известно време (не знаеше дали са изминали само минути или часове) превъртането на валчестата дръжка го изтръгна от вцепенението му. Скочи на крака и се запита дали Ан не се връща.

Не беше тя. През открехнатата врата надникна лорд Уизбийч.

— О! — възкликна негово благородие, като видя Джими, и понечи да се оттегли.

— Ела тук! — кресна младежът.

Русокосият отново надникна през процепа.

— На мен ли говориш?

— Точно на теб!

Лордът колебливо пристъпи в библиотеката. Външно изглеждаше спокоен и невъзмутим, но погледът му издаваше душевния му смут. Изражението на Джими не му се нравеше, затова остана до вратата, а за по-сигурно хвана дръжката. Нямаше начин самозваният племенник да е научил за разговора му с госпожа Пет, но тонът му бе заплашителен, поради което Уизбийч предпочете да вземе предпазни мерки.

— Казаха ми, че ще намеря тук госпожица Честър — подхвърли, за да опипа почвата и да приспи подозренията на съперника си.

— За какво ти е госпожица Честър, мръсно влечуго такова? Тя няма работа с долни мошеници като теб.

Дори най-големият оптимист не би повярвал, че изявлението на Джими е приятелско и добронамерено. Уизбийч се вкопчи още по-здраво в дръжката на вратата, а по лицето му избиха червени петна.

— Какви ги дрънкаш? — попита с престорена невинност.

— Противен измамник!

Лордът разтревожено се озърна:

— Престани да крещиш. Да не си полудял? Нима искаш да те чуят?

Джими дълбоко си пое въздух и процеди през зъби:

— Стой далеч от мен, иначе не отговарям за действията си. Не искам да те убия… всъщност това е най-съкровеното ми желание, но ще се въздържа.

Заотстъпва към прозореца, докато бюрото се изпречи на пътя му. Той вкопчи пръсти в плота, като че ли търсеше опора. Знаеше, че не бива да действа прибързано, макар че само като гледаше Джентълмена Джак ръцете го сърбяха да разчисти сметките си с него. Лорд Уизбийч пък не изпускаше дръжката на вратата. Разговорът между двамата съперници продължи сред напрегната и изнервяща атмосфера.

— Госпожица Честър — започна Джими, като се опитваше да говори спокойно — току-що ме осведоми, че е обещала да се омъжи за теб.

— Вярно е. Утре ще обявим годежа. — Изкушаваше се да заяви, че ще го покани за кум, но благоразумно се въздържа. Поведението на този човек беше необяснимо. Защо ли толкова негодуваше по повод годежа му с Ан? Все пак беше ясно, че е взел много навътре съобщението, и макар да си падаше по ироничните забележки, лордът реши, че не е здравословно да дразни човек, който е поне с петнайсет сантиметра по-висок и с двайсет и пет килограма по-тежък от него.

— Нищо няма да обявите — отсече Джими. — Ако имаш малко мозък в главата, утре ще бъдеш далеч оттук.

— Не те разбирам.

— Ще ти го обясня по-бавно, та дано да схванеш. Ако до утре сутринта не си си обрал крушите, ще съобщя, че си измамник.

Макар че изобщо не му беше до смях, Уизбийч се изкиска:

— Ти ли?

— Да, аз.

— За кого се мислиш, че си се захванал да разобличаваш измамниците?

— По една случайност съм Джими Крокър, племенникът на госпожа Пет.

Уизбийч отново се изсмя:

— Към тази лъжа ли ще се придържаш?

— Не е лъжа.

— Значи ще отидеш при госпожа Пет и ще й съобщиш, че си Джими Крокър, че аз съм мошеник и че нарочно си разиграл театъра с познанството ни.

— Много си прозорлив.

— Откажи се, драги. — Лордът беше толкова развеселен, че забрави страха си. Широко се усмихна и добави: — Планът ти си го бива, но аз те изпреварих. Веднага след обяда останах насаме с госпожа Пет и обявих теб за самозванец. Не мисля, че ще ти повярва. Дамата има много високо мнение за мен. Няма начин да ми подложиш динена кора пред нея.

— Има и ще го споделя с теб. Наистина съм Джими Крокър.

— Да, бе, разправяй го на старата ми шапка. — Лордът благосклонно се усмихна: — Заслужаваше си да блъфираш, но номерът няма да мине. Сигурно ще ти бъде приятно да ме изритат от тази къща, обаче за целта трябва да измислиш нещо по-оригинално.

— Не се самозаблуждавай, че блъфирам. Погледни. — Той свали сакото си и го подхвърли на Уизбийч. — Прочети какво е написано на етикета, пришит към джоба: „Дж. Крокър, Дрексдейл Хаус, Гровнър Скуеър, Лондон“.

След като изпълни инструкциите, русокосият пребледня, но отказа да се поддаде на паниката.

— Това не е доказателство — промърмори.