Джойленд

Първият ден беше истинска лудница. Работих с Лейн на виенското колело „Каролайна“ до десет часа, а после сам през следващите деветдесет минути, докато той търчеше из парка да оправя неразбории, типични за деня на откриването. До този момент се бях освободил от страха, че виенското колело може да се повреди и да излезе от контрол като въртележката в онзи стар филм на Алфред Хичкок. Най-ужасяващото беше доверието на хората. Нито един татко с дечица не дойде да ме попита дали си разбирам от работата. Не постигнах задължителния брой завъртания — дотолкова се бях съсредоточил върху проклетата жълта ивица, та получих главоболие, — но пък всичките завъртания бяха нашишкани.

Ерин се отби веднъж (беше много сладка със зелената рокля на Холивудско момиче) и направи снимки на няколко семейства, които чакаха реда си да се качат. Засне и мен — още пазя тази снимка. Когато колелото се завъртя отново, тя стисна ръката ми — по челото й бяха избили ситни капчици пот, усмихваше се замечтано, очите й блестяха.

— Не е ли върховно? — промълви.

— Стига да не убия някого, да — отвърнах.

— Ако видиш, че има опасност някое детенце да падне от кабинката, гледай да го уловиш. — И след като ми бе дала още един повод за притеснения, хукна да търси други обекти за снимане. Не можеше да се оплаче от липса на клиенти — имаше доста желаещи да позират пред червенокоса красавица. И да, тя беше права. Наистина бе върховно.

Лейн се върна към единайсет и половина. До този момент вече бях усвоил дотолкова работата с виенското колело, че чак не ми се искаше да ме замести.

— Кой ти е шеф на екипа, Джоунси? Гари Алан ли?

— Да.

— Иди при бам-бумаджийницата и виж какво ще ти възложи. Ако извадиш късмет, по обед ще те прати в кльопарницата.

— Каква е тази кльопарница?

— Място за отдих на работниците. В повечето лунапаркове бачкаторите прекарват обедната си почивка на паркинга или зад камионите, но Джойленд предлага лукс: помещение за почивка — слизаш по стълбите между „Булеварда“ и „Долна хрътка“ и си там. Ще ти хареса, обаче ще се храниш само с разрешение на Татенцето. Не ща да влизам в пререкания с дъртия негодник. В неговия екип аз нямам думата. Носиш ли си кутия с храна?

— Не знаех, че трябва.

— Ще се научиш — усмихна се той. — Днес се отбий при Ърни — онуй заведение за пържени пилета с големия пластмасов петел на покрива. Покажи му картата си от Джойленд и ще ти направи намаление.

Наистина хапнах от пърженото пиле на Ърни, но чак в два часа. Татенцето имаше други планове за мен.

— Отскочи до гардеробната — така викаме на караваната между Паркови услуги и дърводелското ателие. Кажи на Доти Ласън, че аз те пращам. Тя е едно ми ти женище, направо пръска корсета.

— Не искаш ли първо да ти помогна да презаредиш?

Стрелбището също беше нашишкано, пред плота за стрелба се бяха струпали гимназисти, нетърпеливи да спечелят недостижимите плюшени играчки. Други лапнишарани (така ги наричах вече мислено) се бяха строили в три редици зад стрелящите. Ръцете на Татенцето не спираха да се движат, докато ми говореше.

— Искам да яхнеш понито и да го яздиш, както пее Лий Дорси. Тази работа я върша, отпреди да си бил роден. Кой беше ти, Джоунси или Кенеди? Знам, че не си блейката с колежанската шапка, ама повече не помня.

— Джоунси съм.

— Е, Джоунси, ще прекараш един образователен час в селцето „Шушу-мушу“. За дечицата поне ще е образователен. За теб може би не чак толкова. — Той пак пусна акулската усмивка, която беше неговата запазена марка. — Приятно носене на козината.

В гардеробната също беше лудница. Доти Ласън, мършава жена, на която й трябваше корсет, колкото на мен — обувки с дебели подметки, носени от ниските мъже за увеличаване на ръста им, ми се нахвърли още щом влязох. Заби дългия си маникюр в подмишницата ми и ме потътри край каубойски и клоунски дрехи, исполински костюм на Чичо Сам с подпрени до него кокили, няколко тоалета за принцеси, щендер с рокли за Холивудски момичета, друг със старомодни бански костюми от края на деветнайсети век, които, както научих, бяхме обречени да носим при дежурството си като спасители. В дъното на претрупаната й малка империя се мъдреха десетина сгънати кучешки козини. По-точно, десетина Хауита Щастливата хрътка, с глуповата и доволна усмивка, огромни сини очи и щръкнали рошави уши. На гърба имаха ципове от врата до опашката.

— Ама че си дългуч — изцъка Доти. — Хубаво, че постегнах най-големия размер миналата седмица. Последният хлапак, дето го носи, го беше разпрал под мишниците. Имаше и голяма дупка под опашката. Сигурно малкият се беше надрискал от мексиканската храна. — Свали от щендера Хауи XL и ми го тикна в ръцете. Опашката се уви около краката ми като питон. — Отиваш в селцето „Шушу-мушу“, и то по най-бързия начин. Тая работа беше за човек на Бъч Хадли от екип „Корги“, обаче той се обади, че хората му били зациклили на голямата перка. Нямах представа за какво говори, но Доти не ми остави време да попитам. Тя забели очи, което можеше да означава или добро настроение, или начало на епилептичен пристъп, и продължи: