Джойленд

— Хауиии! — извика едно момиченце и след толкова години още чувам възторга в гласчето му. Малката изтича напред, розовата й поличка се развяваше около пухкавите й коленца. Беше като сигнал за останалите. Индианската нишка се разтури и децата се втурнаха към мен.

„Децата ще знаят“ — беше казал възрастният служител, когато се оплаках, че не знам какво да правя, и се оказа прав. Първо ме наобиколиха, после ме бутнаха и прекатуриха, скупчиха се над мен и със смях ме запрегръщаха. Момиченцето с розовата поличка няколко пъти ми лепна целувки по муцуната, като повтаряше въодушевено: „Хауи, Хауи, Хауи!“

Някои родители, поели риска да останат в „Шушу-мушу“ и да правят снимки, също се приближиха, за да разберат какво става. Размахах лапи, за да си отворя малко пространство, превъртях се и се изправих, преди да бъда смазан от любвеобилните ласки на малчуганите. Макар че в този миг и аз изпитвах към тях също толкова голяма обич. И тъкмо тя ме крепеше в жегата.

Не знаех, че господин Истърбрук е извадил от джоба на гробарския си костюм уоки-токи и е провел кратък разговор. Знаех само, че музиката от „Улица «Сезам»“ внезапно спря и отново зазвуча „Хоки-поки“. Този път започнах танца с десния крак. Децата мигом влязоха в такт, без да откъсват очи от мен, за да ми подражават, без да изостават.

Много скоро всички танцувахме заедно на кръстовището между „Желиран бонбон“ и „Захарна пръчка“. Новаците детегледачи се присъединиха. Ако щете вярвайте, но и някои от родителите се включиха. Вирвах опашка, прибирах опашка. Децата се заливаха от смях и правеха същото, само че с въображаеми опашки.

Когато песента свърши, махнах подканващо с лявата си лапа, все едно казвах: „Хайде, дечица!“ (при което неволно дръпнах опашката си толкова силно, че едва не изтръгнах досадния израстък) и ги поведох към „Къщичката на Хауи“. Последваха ме със същата охота, с която дечицата от Хамелин са вървели подир Шарения свирач, и нито едно не плачеше. Не беше най-успешният ден от моята блестяща (нищо, че сам се хваля) кариера като Щастливата хрътка Хауи, но бях на прав път.

Изчаках дечурлигата благополучно да влязат в къщичката (момиченцето с розовата поличка се спря на вратата, за да ми помаха за довиждане), обърнах се и реалният живот продължи хода си оттам, където бе спрял. В очите ми се стичаше пот и виждах двойно всичко. Олюлявах се на задните лапи. Цялото представление от първия ми танц „Хоки-поки“ до махването за сбогом на момиченцето беше траяло седем минути — хайде, девет да бяха, — но се чувствах гроги. Затътрих се обратно към кльопарницата, без да съм наясно какво да правя по-нататък.

— Синко — извика някой. — Ела при мен.

Беше господин Истърбрук. Държеше отворена вратата зад снекбар „Благопожелание“. Може и да беше същата, през която бях влязъл, и сигурно беше, но тогава бях твърде притеснен, за да обърна внимание.

Той ме въведе вътре, затвори вратата зад нас и дръпна надолу ципа на гърба на костюма. Изненадващо тежката глава на Хауи падна и влажната ми кожа жадно пое благословения хлад на климатика. Още бях със зимния блед тен (нямаше да го запазя за дълго) и тутакси настръхнах. Вдишвах дълбоко и ненаситно.

— Поседни на стъпалата — предложи той. — Ей-сега ще повикам електромобил да те закара, но първо си поеми дъх. Първите няколко изяви като Хауи винаги са трудни, а изпълнението, което ти направи, беше много уморително. Но пък беше невероятно.

— Благодаря — едва успях да продумам. Преди да се прибера на хладно и тихо, не бях осъзнал колко близо до границата на издръжливостта съм стигнал. — Много ви благодаря.

— Наведи глава, ако ти се вие свят.

— Не ми се вие свят. Имам главоболие обаче. — Измъкнах едната си ръка от костюма и избърсах лицето си, плувнало в пот. — Вие ме спасихте.

— Максималното време с кожата в горещ ден — говоря за юли и август, когато влажността е висока и температурата е около трийсет и пет градуса, — е петнайсет минути — осведоми ме господин Истърбрук. — Ако някой ти каже друго, прати го при мен. И те съветвам да изпиваш по две таблетки натриев хлорид. Искаме от сезонните работници да се трудят здраво, но не и да ги убиваме.

Извади уоки-токито си и каза нещо. Пет минути по-късно възрастният служител с електромобила отново се появи и ми подаде два аспирина и бутилка студена вода. Господин Истърбрук седна до мен толкова предпазливо, сякаш се страхуваше да не се счупи, и това ме поизнерви.

— Как ти е името, синко?

— Девин Джоунс, сър.

— Джоунси ли те наричат? — Не ме изчака да отговоря, а добави: — То се знае, така е по панаирджийски, а Джойленд е тъкмо това, неумело замаскиран панаир. Такива места няма да ги има още дълго. Светът на увеселителните паркове ще бъде изцяло завладян от „Дисни“ и „Нотс Бери Фарм“, освен може би тук, в средния юг. Кажи ми, като оставим горещината настрани, как ти се видя първата ти изява с козината?

— Хареса ми.

— И защо?

— Ами сигурно защото някои плачеха.

Той се усмихна:

— И?

— Скоро всичките щяха да ревнат, но аз го предотвратих.