Джойленд

— Да. Изпълни „Хоки-поки“. Беше гениално хрумване. Откъде знаеше, че ще подейства?

— Не знаех. — Но всъщност… знаех. Подсъзнателно.

Той отново се усмихна:

— В Джойленд хвърляме новаците в дълбокото почти без подготовка, защото у някои надарени хора това предизвиква своеобразна спонтанност, която е и ценна и за нас, и за посетителите. Научи ли нещо за себе си от това преживяване?

— Ох, ами не знам. Може би. Но… разрешавате ли да кажа нещо, сър?

— Моля.

Поколебах се, после реших да се доверя на неговото благоразположение.

— Да се оставят децата на детегледачи в увеселителен парк ми изглежда… знам ли… малко гадничко. — И побързах да добавя: — Макар че селцето „Шушу-мушу“ е чудесно оборудвано за малките. Много е забавно.

— Трябва да разбереш нещо, синко. Ей толкова ни дели от опасността да фалираме. — Той вдигна палец и показалец с много мъничко разстояние помежду им. — Когато родителите знаят, че осигуряваме грижа за малките, водят цялото семейство. Ако се налага да вземат детегледачка у дома, може и да не дойдат, което ни лишава от малката ни печалба. Разбирам твоята логика, но и аз си имам свои аргументи. Повечето дечица не са били никога преди на такова място. Ще го запомнят, както ще помнят първия филм, който са гледали, или първия ден в училище. Благодарение на теб няма да го запомнят с това, че са плакали, защото са били оставени за малко от родителите си; ще помнят, че са танцували „Хоки-поки“ с кучето Хауи, появило се сякаш по магия.

— Да, сигурно.

Той протегна ръка, но не към мен, а към Хауи, и загали козината с изкривените си от артрита пръсти, докато говореше:

— В парковете „Дисни“ всичко е по сценарий, което ми е омразно. Много омразно. Според мен в Орландо са нещо като сутеньори — продавачи на забавление. Аз съм почитател на импровизациите и понякога срещам гений на импровизациите. Възможно е ти да си такъв. Рано е още да се каже със сигурност, но наистина е възможно. — Опря ръце на кръста си и се изпъна. Стреснах се, като чух как костите му запукаха. — Май и аз ще се повозя с теб до кльопарницата. Стига ми толкова слънце за днес.

— Моята каляска е ваша.

Тъй като Джойленд беше негов парк, това си беше вярно в буквалния смисъл.

— Май често ще носиш козината това лято. Повечето младежи го приемат като тегоба и дори като наказание. Но не вярвам, че с теб ще е така. Или греша?

Не грешеше. Много работи съм вършил през годините оттогава и настоящата ми служба като главен редактор — вероятно последната, преди пенсионирането да ме сграбчи в ноктите си, — е чудесна, ала никога не съм изпитвал онова необяснимо задоволство, чувството, че съм абсолютно на мястото си, както когато бях на двайсет и една и танцувах „Хоки-поки“ през горещите юнски дни.

Голям импровизатор, няма що.

През това лято се сприятелих с Том и с Ерин, а с Ерин още съм близък, макар че напоследък повече общуваме чрез имейли и Фейсбук и само понякога се срещаме за обяд в Ню Йорк. Така и не се запознах с втория й съпруг. Казва, че бил свестен, и аз й вярвам. И защо не? След като бе омъжена осемнайсет години за еталон за свестен човек и има това мерило за сравнение, надали би избрала някой недостоен.

През пролетта на 1992 година поставиха на Том диагноза мозъчен тумор. Шест месеца по-късно почина. Когато се обади и ми каза, че е болен с обичайно скорострелната си реч, позабавена от смъртоносното образувание в главата му, бях поразен и потиснат, както би бил всеки при новината, че човек, който би трябвало да е в разцвета на живота си, приближава към финала му. Ще попитате къде е справедливостта. Не се ли полагаха на Том още малко хубави неща, като например две внучета и онази отдавна мечтана ваканция на Мауи?

През времето, прекарано в Джойленд, веднъж чух Татенцето да говори за голямото извозване. Според дъра-бъра това означава нагло да лишиш лапнишараните от полагащото им се в уж почтената игра. Припомних си думите му за пръв път след много години, когато Том се обади с лошата новина.

Ала съзнанието се съпротивлява възможно най-дълго. След като първоначалният шок от подобна новина премине, човек си казва: „Работата е лоша, разбирам, но не всичко е загубено, все още има шанс. Дори и деветдесет и пет процента от хората да не прескачат трапа, все пак съществуват пет процента щастливци. А и лекарите постоянно грешат в диагнозите. Да не говорим, че понякога се случват и чудеса.“

Мислиш си тези неща, после следва друго обаждане. Жената от другата страна на линията някога е била красива девойка, която е тичала из Джойленд с пърхаща зелена рокля и с глупава шапка като на Мариан, любимата на Робин Худ, и е заснемала посетителите със старомоден фотоапарат. Помня, че почти никой не й отказваше да го фотографира. Пък и кой би отказал на хубавица с яркочервена коса и с пленителна усмивка?