Джойленд

Но ето, че Господ й отказа мъничко щастие. Господ прецака Том Кенеди и така извози и нея. Когато вдигнах телефона в пет и трийсет през един прекрасен октомврийски следобед в Уестчестър, момичето (вече жена, чийто глас, задавен от сълзи, звучеше като на стар и уморен човек), промълви:

— Том почина в два часа. Не можеше да говори, но беше наясно какво става. Той… Дев, той ми стисна ръката, когато му казах „сбогом“.

— Иска ми се да бях там.

— Да. — Гласът й пресекна, но тя бързо се овладя. — Да, щеше да е хубаво.

Мислиш си: „Добре, схванах, готов съм за най-лошото“, но все пак се вкопчваш в минималната надежда и тъкмо това те съсипва. Направо те убива.

Говорих й, казах й колко много я обичам и колко много съм обичал Том. Потвърдих, че ще бъда на погребението, предложих помощта си, ако има да се свърши нещо преди това. Казах й да ми звъни по всяко време на деня и нощта. После затворих телефона, наведох глава и си изплаках очите.

Краят на първата ми любов е несравним със смъртта на стар приятел и покрусата на друг, но следваше същия модел. Буквално същия. И ако ми се струваше, че е настъпил краят на света — като първо предизвика мисли за самоубийство (колкото ще малодушни и глупави да са били), а след това сеизмична промяна в дотогава безспорната посока на живота ми, — ще трябва да разберете, че нямах скала, според която да съдя. Това е то да си млад.

Когато юни се източи, започнах да разбирам, че връзката ми с Уенди е болна като розата на Уилям Блейк, но отказвах да повярвам, че е смъртоносно болна, макар признаците да ставаха все по-очевидни.

Писмата, например. През първата ми седмица в пансиона на госпожа Шопло изпратих четири дълги писма на Уенди, макар да се пребивах от работа в Джойленд и едва се дотътрях вечер до стаята си на втория етаж, с глава, препълнена с нова информация и преживявания, с усещането на хлапак, попаднал в тежка университетска специалност (да я наречем Висша физика на развлечението) по средата на семестъра. В отговор получих една-единствена пощенска картичка с Бостънския обществен парк отпред и много странно послание отзад, плод на съавторство. Отгоре, написано с непознат почерк, се мъдреше изречението: Отдолу, с познат ми почерк, този на Уенди — или Уени, ако щете, лично на мен ми звучеше противно, — бе написано в лековат тон:

„Разцепваща музика? Надявам се да си добре?“ Нито дума за обич, че й липсвам, просто „надявам се да си добре“. И макар, както личеше по криволиците и размазванията, картичката да бе писана, докато са били в движение с колата на Рене (Уенди нямаше своя), имах чувството, че и двете са били дрогирани или фиркани до козирката. През следващата седмица й пратих още четири писма, плюс направена от Ерин моя снимка, облечен в козината. Тя не благоволи да отговори.

Първо започваш да се притесняваш, после лека-полека ти просветва, накрая вече знаеш. Може би не го искаш, може би си мислиш, че и влюбените като лекарите постоянно грешат в диагнозата, но дълбоко в себе си го знаеш.

Два пъти се опитах да й се обадя. И двата пъти отговори все едно и също сърдито момиче. Сто на сто беше с очила с шарени рамки, дълга бабешка рокля и без червило. Нямало я, каза първия път. Излязла с Рен. Нямало я и не се очаквало да е там в бъдеще, заяви намусената втория път. Преместила се.

— Къде се премести? — попитах разтревожено. Обаждах се от Maison Шопло и до телефона беше залепена тарифата за извънградските разговори. Пръстите ми така стискаха голямата старомодна слушалка, че бяха изтръпнали. Също като мен Уенди беше в университета благодарение на едва скърпени пари от стипендии, заеми и работа паралелно с ученето. Не можеше да си позволи самостоятелна квартира. Не и без чужда помощ.

— Не знам и не ме интересува — отвърна сърдитата. — Омръзнало ми беше това пиене и купони до два през нощта. Някои имат нужда да поспят, колкото и странно да звучи.

Сърцето ми биеше толкова силно, че пулсираше в слепоочията ми.

— Рене с нея ли е?

— Не, скараха се. Заради онова момче. Онзи, който помогна на Уени да се изнесе. — Изрече Уени с подчертано презрение, от което ми призля. И не заради „онова момче“ — аз бях момчето на Уенди. Ако някой приятел, с когото се е запознала в работата, й е помогнал да си изнесе вещите, какво от това? Естествено, че можеше да има приятели мъже. И аз вече имах поне една приятелка.

— Там ли е Рене? Може ли да говоря с нея?

— Не, на среща е. — На сърдитата явно нещо й просветна, защото внезапно прояви интерес към разговора. — Я чакай, ти Девин ли се казваш?

Затворих. Не беше нарочно, а машинално. Казвах си, че не съм чул как сърдитата изведнъж се развеселява, защото при тях върви някаква шега и аз съм част от нея. Може би дори самата й същност. Както вече казах, съзнанието се брани, докато може.