Джойленд

Бях човекът-оркестър. Сутрин разкрасявах бам-бумаджийницата — тоест нареждах по рафтовете новите награди, — а понякога следобед замествах шефа й. Разплитах десетки Автодяволи, научих се да пържа тесто, без да си горя пръстите, крещях репликите си пред виенското колело „Каролайна“. Танцувах и пеех с останалите на Приказната сцена в селцето „Шушу-мушу“. Няколко пъти Фред Дийн ме изпрати да обходя района, което беше знак за голямо доверие от негова страна, защото включваше събиране на приходите от различните атракциони по пладне и в пет часа следобед. Прескачах до Хевънс Бей или Уилмингтън, когато някоя част се счупеше, и оставах до късно в сряда — обикновено заедно с Том, Джордж Престън и Рони Хюстън, — за да смажем въртележката „Летящи чашки“ и другото страховито съоръжение, развиващо главоломна скорост, наречено „Ципа“. И двете сладурчета пиеха масло също тъй жадно, както камили пият вода, щом стигнат до следващия оазис. И, разбира се, носех козината.

Въпреки че се съсипвах от работа, почти не мигвах нощем. Понякога лежах на кревата, поставил на главата си старите си, залепени с лейкопласт слушалки, и слушах плочите на „Доорс“. (Най-много харесвах „веселяшки“ парчета като „Коли просъскват край прозореца ми“, „Ездачи на бурята“ и, естествено, „Краят“.) Когато гласът на Джим Морисън и мистичният орган на Рей Манзарек не бяха достатъчни да ми дадат покой, слизах по външната стълба и отивах на брега. Един-два пъти спах на плажа. Поне не сънувах кошмари, когато успявах да се унеса за малко. Нямам спомен въобще да съм сънувал през това лято.

Виждах торбичките под очите си, когато се бръснех сутрин, и понякога усещах замайване след особено уморителна сценка в ролята си на Хауи (празненствата по случай рожден ден в адски горещата „Къщичка на Хауи“ бяха най-ужасните), но това беше нормално; господин Истърбрук ме беше предупредил. Кратка почивка в кльопарницата винаги ме оправяше. Мислех си, че като цяло правя „добра презентация“, както казват днес. Но бях опроверган в първия понеделник на юли, два дни преди славния Четвърти юли.

Моят екип „Бигъл“ се яви на рапорт както винаги при бам-бумаджийницата на Татенцето и той ни раздаде задачите, докато зареждаше пушките. Обикновено ранните ни задължения включваха ваденето на наградите от кутии (повечето с надписи „Изработено в Тайван“) и подреждането им, додето стане време за Ранната порта, както казвахме на отварянето на парка. Тази сутрин обаче той ми съобщи, че Лейн Харди имал нужда от мен. Изненадах се: Лейн рядко излизаше от помещението за почивка, додето не останеха двайсет минути до отварянето на лунапарка. Тръгнах натам, но Татенцето ми викна:

— Не, не, той е при бракмата си. — Подобен обиден епитет за виенското колело той беше достатъчно разумен да не употребява в присъствието на Лейн. — Припкай живо, Джоунси, днес ни чака много работа.

Изприпках живо, но не видях никого при виенското колело, което се извисяваше безмълвно и чакаше първите клиенти за деня.

— Насам — чух женски глас.

Обърнах се наляво и видях Рози Голд, застанала пред украсената си със звезди гадателска шатра, издокарана в многокатовите си одежди на мадам Фортуна. Забрадила се беше с електриковосин шал, чийто край, завързан на възел, падаше под кръста й. Лейн стоеше до нея в обичайната си премяна: избелели джинси и впита тениска без ръкави, демонстрираща добре развитите му мускули. Шапката му беше килната под точния тарикатски ъгъл. Като го гледаше човек, не би повярвал, че има и грам мозък в главата си, а той имаше много.

И двамата бяха облечени за шоу, а физиономиите им подсказваха лоша новина. Набързо си припомних какво съм вършил през последните дни и което би могло да е причина за подобно изражение. Мина ми през ума, че Лейн може да има нареждане да ме отстрани временно… или дори да ме уволни. Но би ли се случило това в разгара на лятото? И не беше ли сред задълженията на Фред Дийн или на Бренда Рафърти да ме натирят? И защо Рози присъстваше?

— Кой е умрял, хора? — попитах.

— Важното е да не си ти — отвърна Рози. Влизаше в образ за деня и говореше смешно забавно: акцентът й беше наполовина бруклински, наполовина цигански.

— Моля?

— Ела с нас, Джоунси — рече Лейн и веднага тръгна по главната алея, която беше пуста деветдесет минути преди отварянето; само неколцина чистачи — потръчковците според дъра-бъра, сред които май нямаше и един със зелена карта, метяха около съоръженията (работа, която трябваше да бъде свършена предишната вечер). Рози се дръпна да ми направи място помежду им, когато ги настигнах. Чувствах се като джебчия, воден в ареста от две ченгета.

— За какво става дума?