Джойленд

Мисля, че ченето ми увисна, не съм сигурен. Знам, че се втренчих безмълвно в нея. Хора, били в занаята дълго като Рози Голд по онова време — в дъра-бъра ги наричат „ръкавици“ заради умението им да гледат на ръка, — си имат начини да се ровят в мозъка ти, така че казаното от тях да звучи като резултат от телепатия, макар обикновено да е от внимателно наблюдение.

Невинаги обаче.

— Не разбирам.

— Остави ги настрана тези мрачни плочи, разбра ли? — Тя ме изгледа намръщено, после се разсмя при изненадата, която видя изписана на лицето ми. — Рози Голд може да е нищо и никаква еврейска майка и баба, но мадам Фортуна вижда всичко.

Същото важеше за хазайката ми, а както разбрах по-късно — след като зърнах Рози и госпожа Шопло да обядват заедно в Хевънс Бей в един от редките почивни дни на мадам Фортуна, — двете бяха близки приятелки и се знаеха от години. Госпожа Шопло бършеше прах в стаята ми и я чистеше с прахосмукачка веднъж седмично; нямаше как да не е видяла плочите ми. Колкото до останалото — прословутите мисли за самоубийство, които ме връхлитаха понякога, — нима не би могла жена, прекарала повечето от живота си в наблюдения на човешката природа и вглеждане за признаци от психологично естество (наричани „подсказки“ и в дъра-бъра, и в професионалния покер), да отгатне, че на чувствителен младеж, наскоро зарязан от любимата си, може да му хрумват идеи за хапчета, въже и силни подводни течения?

— Ще се храня — обещах. Имах да свърша хиляди неща преди отварянето на парка, но най-вече ми се искаше да се махна, преди да ме е стъписала с някое изказване като: „Името й е Венди и ожте мислиж за нея по фреме на мазтурбация.“

— Също така изпивай голяма чаша мляко преди лягане. — Тя вдигна пръст предупредително. — Никакво кафе, а мляко. Жте ти помогне да спиж.

— Ще пробвам — обещах.

Тя пак превключи на Роз:

— В деня, когато се запознахме, ти ме попита дали виждам красива тъмнокоса жена в бъдещето ти. Спомняш ли си?

— Да.

— Какво ти отговорих?

— Че тя е в миналото ми.

Рози кимна отсечено и царствено.

— И е тъкмо там. Когато ти се прииска да й се обадиш и да я помолиш за втори шанс, а ще ти се прииска, гарантирам, мобилизирай волята си. Имай малко самоуважение и гордост. И помни, че междуградските разговори са скъпи.

„На мен ли го казваш?“ — помислих си.

— Виж, Роз, бързам, чакат ме куп задачи.

— Да, ще е натоварен ден за всички ни. Но преди да тръгнеш, Джоунси, видя ли вече момчето? Онова с кучето? Или момичето с червената шапка и кукла в ръка? За тях също ти казах, когато се запознахме.

— Роз, видях милиард деца през последните…

— Не си значи. Добре. Ще ги видиш. — Тя издаде долната си устна и духна кичура коса, подал се под шала й. После стисна китката ми. — Виждам опасност за теб, Джоунси. Тъга и опасност.

За миг си помислих, че ще прошепне нещо от рода „Пази се от мургав непознат! Кара велосипед с едно колело!“. Вместо това тя ме пусна и посочи към „Къщата на ужасите“.

— Кой екип работи в тази неприятна дупка? Не твоят, нали?

— Не, екип „Доберман“.

Добитата отговаряха и за съседните атракциони — „Залата със загадъчните огледала“ и „Музеят на восъчните фигури“. Взети заедно, те представляваха неохотно проявяваната вярност от страна на Джойленд към традицията на панаирджийското страховито шоу.

— Хубаво. Не ходи там. Обитавана е от призрак, а момче с лоши мисли не бива да ходи при призраци — все едно да си сипе арсеник във водата за изплакване на уста. Ясно ли е?

— Да.

Погледнах часовника си.

Тя схвана намека и отстъпи назад.

— Оглеждай се за онези деца. И умната, момчето ми. Над теб тегне сянка.

Лейн и Рози наистина ме накараха да се осъзная, признавам. Не престанах да слушам плочите си на „Доорс“ — поне не веднага, — но си поставих за цел да ям повече и започнах да пия по три млечни шейка на ден. Усещах в тялото ми да се влива свежа енергия, като че някой беше пуснал кран, за което бях много доволен в следобеда на Четвърти юли. Джойленд беше нашишкан и по график трябваше да нося козината десет пъти — рекорд за всички времена.

Самият Фред Дийн ми връчи програмата и ми предаде бележка от стария господин Истърбрук. „Ако ти прилошее, спри веднага и кажи на шефа на екипа си да ти намери заместник.“

— Ще се справя — казах.

— Може би, но непременно покажи бележката на Татенцето.

— Добре.

— Брад те харесва, Джоунси. Това е рядко явление. Той почти не забелязва новаците, докато някой от тях не направи гаф.

Аз също го харесвах, но не го споделих с Фред. Стори ми се, че ще прозвучи угоднически.