Джойленд

Видях как лицето на момиченцето стана мораво и изобщо не се замислих за ребрата му. Стиснах го в мощна космата прегръдка, като служещата за дърпане на опашката ми лява лапа беше притисната към най-ниската точка на гръдната й кост, където се срещат ребрата. Упражних едно-единствено рязко стисване и от устата й като тапа от бутилка шампанско излетя петсантиметрово парче хотдог. Отхвърча на близо метър и половина. И не, не счупих нито едно ребро. Децата са жилави, Господ да ги поживи.

Не бях си дал сметка, че с Холи Стансфийлд — така се казваше малката — сме заобиколени от нарастващо множество възрастни. Със сигурност не бях забелязал, че сме фотографирани десетки пъти (сред тези фотографии беше и снимката, направена от Ерин Кук, която беше поместена в местния „Уикли“ и в няколко по-големи вестника, включително в уилмингтънския „Стар Нюз“). Сложих я в рамка и още я пазя в кутия на тавана. На нея се вижда момиченце в ръцете на странен хибрид между човек и животно, кучешката глава на който виси на рамото му. Момиченцето е протегнало ръце към майка си, уловено от Ерин точно в мига, в който жената пада на колене пред нас.

Всичко това ми е като в мъгла, но си спомням как майката пое детето в своите обятия, а бащата промълви:

— Момче, мисля, че ти спаси живота на дъщеря ми.

Спомням си още — и това е кристалноясно в паметта ми — как момиченцето впери в мен големите си сини очи и прошепна:

— О, горкият Хауи, паднала ти е главата.

Всеизвестно е, че класическото идиотско вестникарско заглавие гласи: „МЪЖ УХАПВА КУЧЕ“. „Стар Нюз“ не можеше да надмине този шедьовър, но надписът над снимката на Ерин му спечели голяма популярност: „КУЧЕ СПАСЯВА МОМИЧЕНЦЕ В УВЕСЕЛИТЕЛЕН ПАРК“.

Искате ли да знаете какъв беше първият ми презрян порив? Да изрежа статията и да я изпратя на Уенди Кигън. И като нищо щях да го направя, ако на снимката на Ерин не приличах на удавен плъх. Пратих я на баща ми, който се обади да каже колко горд е с мен. По треперещия му глас си личеше, че е готов да се разплаче.

— Бог те е изпратил на точното място в точния момент, Дев — каза ми.

Може би Бог. Може би Рози Голд, наричана още мадам Фортуна. А може би и двамата по мъничко.

На следващия ден ме повикаха в кабинета на господин Истърбрук: помещение с чамова ламперия, в което, накъдето и да погледнеше човек, виждаше стари панаирни плакати и снимки. Най-много ме грабна фотография на служител със сламена шапка и грижливо подстригани мустаци, застанал до атракцион „Изпробвай силата си“. Ръкавите на бялата му риза бяха навити и той се бе облегнал на ковашки чук, сякаш беше бастун — изглеждаше суперяк. До рекламната камбанка имаше надпис: „Целуни го, мадам, той е мъжкар!“

— Вие ли сте това? — попитах го.

— Да. Работих на този атракцион само един сезон, не ми беше по вкуса. Седни, Джоунси. Искаш ли кока-кола или нещо друго?

— Не, благодаря, няма нужда.

И наистина нямах нужда, стомахът ми беше пълен със сутрешните млечни шейкове.

— Ще бъда напълно откровен. Вчера следобед ти осигури на парка реклама на стойност двайсет хиляди долара и все пак не ми е по джоба да ти дам премия. Ако знаеше… но… няма значение. — Той се приведе. — Твоята премия ще е, че ти дължа услуга. Ако ти потрябва, винаги съм на разположение. Стига да ми е по възможностите. Става ли?

— Разбира се.

— Добре. Една молба — да направиш още една поява като Хауи с малката. Техните искат да ти благодарят насаме, но публично събитие би било една отлична възможност за Джойленд. Решението е изцяло твое, естествено.

— Кога?

— В събота след обедния парад. Ще издигнем платформа на кръстовището на Джойленд Авеню и „Следата на хрътката“. Ще поканим пресата.

— На драго сърце — отвърнах.

Харесваше ми отново да попадна във вестниците, признавам. Беше тежко лято за моето его и самочувствие и бях готов да се възползвам от шанса за обрат в това отношение.

Той се изправи (отново много предпазливо, сякаш беше от стъкло и се боеше да не се прекърши) и ми подаде ръка:

— Благодаря ти отново. От името на момиченцето, но и от името на Джойленд. Счетоводителите, които управляват живота ми, ще са доволни.

Когато излязох от офис сградата, разположена заедно с другите административни постройки в онова, което наричахме „заден двор“, целият ми екип беше там. Дори Татенцето беше дошъл. Ерин, издокарана с ефектната зелената униформа на Холивудските момичета, излезе напред — държеше лъскав лавров венец, направен от кутии за супа „Камбъл“. Отпусна се на коляно и ми поднесе венеца:

— За теб, смели мой рицарю.

Надявах се да съм толкова загорял от слънцето, та да не ми личи, че съм се изчервил, но се оказа, че загарът не е достатъчен.

— О, я стига, изправи се! — избърборих сконфузено.

— Спасител на малки момиченца — изрече Том Кенеди. — Без да споменаваме, че си и спасител на работното ни място, което можеше да стане обект на съдебен иск и евентуално да бъде затворено.

Ерин се изправи, сложи на главата ми нелепия тенекиен венец и ме разцелува. Всички от екип „Бигъл“ заръкопляскаха.