Джойленд

— Да се разберем, хлапе — обади се Татенцето, когато възгласите утихнаха. — Всички сме съгласни, че ти си рицарят в бляскави доспехи, Джоунси. Но също така не си първият, дето спасява лапнишаран да не хвърли топа на главната алея. Може ли сега да се хващаме за работа?

Мен ме устройваше. Да бъдеш прочут си имаше забавните страни, но не останах глух и сляп за посланието на тенекиените лаври: да не си виря носа.

В събота пак бях с козината, когато се качих на импровизираната платформа в центъра на парка. Беше ми хубаво да прегърна Холи, а и тя очевидно се чувстваше добре. Сигурно отидоха петнайсет километра фотолента, за да се улови моментът, в който тя обяви обичта си към своето любимо кученце и ме целуна няколко пъти пред обективите.

Известно време Ерин беше най-отпред, ала фоторепортерите бяха по-едри и все мъже. Скоро я избутаха назад и познайте какво искаха. Нещо, което тя вече беше направила — да ме заснеме със свалената глава на Хауи. Това бе единственото, което не желаех да сторя, и съм сигурен, че нито Фред, нито Лейн, нито самият господин Истърбрук щяха да ме укорят. Не исках да го направя, защото щеше да е в разрез с традициите на парка. Хауи никога не сваляше козината пред публика: все едно феята на зъбките да излезе на показ. Бях го сторил, когато Холи Стансфийлд се давеше, но положението беше извънредно и се налагаха крайни мерки. Не бих нарушил правилото преднамерено. Излизаше, че все пак нося в себе си духа на лунапарка (макар и да не бях трето поколение панаирджия).

По-късно се преоблякох и се срещнах с Холи и родителите й в Центъра за обслужване на клиенти. Отблизо установих, че мама е бременна, макар че вероятно й предстояха още три-четири месеца ядене на туршия и сладолед. Тя ме прегърна и поплака още малко. Холи не изглеждаше много впечатлена. Седеше на един от пластмасовите столове, размахваше крака и преглеждаше стари броеве на „Скрийн Тайм“, като декламираше имената на разните знаменитости с тона на дворцов паж, възвестяващ пристигането на кралски особи. Потупах по гърба майка й и избъбрих нещо успокоително. Бащата не се разплака, но очите му бяха пълни със сълзи, когато се приближи към мен и ми връчи чек за петстотин долара. На въпроса ми какво работи той отговори, че преди година основал строителна фирма — малка засега, но вече уверено стъпила на крака. Обмислих този факт, прибавих наличното дете и второто, което беше на път, и скъсах чека. Обясних му, че не мога да взема пари за нещо, което ми влиза в служебните задължения.

Не бива да забравяте, че бях само на двайсет и една.

Уикендите не съществуваха за сезонните работници в Джойленд; получавахме по ден и половина почивка на всеки девет работни, което означаваше, че тъй наречената почивка никога не се падаше в едни и същи дни на седмицата. Имаше график, така че с Том и Ерин почти винаги успявахме да ползваме почивката си по едно и също време. Ето защо бяхме заедно една сряда вечер в началото на август, седяхме около огън на брега и си бяхме взели бира, бургери, чипс „барбекю“ и салата със зеле и майонеза — накратко онова, което допада само на млади хора. За десерт имахме бисквити с шоколад и маршмелоус, които Ерин опече на огъня върху скара, взета назаем от павилиона за сладолед. Много вкусни се получиха.

Виждахме и други огньове — и с високи пламъци, и малки, запалени само за готвене — по целия бряг чак до проблясващите светлини на Джойленд. Приличаха на прелестна огнена огърлица. Подобни огньове вероятно са незаконни през двайсет и първи век; бива ни да поставяме извън закона красиви неща, създадени от обикновените хора. Не знам защо трябва да е така, знам само, че е факт.

Докато се хранехме, аз им разказах за предсказанието на мадам Фортуна, че ще срещна момче с куче и момиченце с червена шапка, което носи кукла. Завърших разказа си с думите:

— Едното го отметнах, остана другото.

— Еха! — възкликна Ерин. — Може би тя наистина е екстрасенс. Много хора са ми го казвали, но не ми се вярваше…

— Кой например? — попита Том.

— Доти Ласън от гардеробната. И Тина Акърли. Нали я знаеш, библиотекарката, при която Дев тайно се промъква нощем.

Показах й среден пръст и тя се изкиска.

— С Лейн Харди стават трима — намесих се. — Той твърди, че казвала на хората неща, от които им хвръквали шапките. — В желанието си да бъда честен, добавих: — Разбира се, сподели също, че деветдесет процента от предсказанията й са въздух под налягане.