Джойленд

По някаква причина тази й вулгарност ми донесе неизмеримо задоволство. Може би защото Уенди беше ветеран на членуването тук и там.

— Ти, Томас Патрик Кенеди, просто се боиш, че наистина ще я видим и ще трябва да си вземеш назад думите по повод мадам Фортуна, духовете, НЛО и…

Том вдигна ръце:

— Предавам се. Ще се наредим на опашка с лапнишараните — така де, с чинчилите — и ще направим обиколката в „Къщата на ужасите“. Само нека е следобед. Имам нужда от сън за разкрасяване.

— Имаш и още как! — подхвърлих.

— Казано от човек с твоята външност звучи доста смешно. Дай една бира, Джоунси.

Подадох му една кутийка.

— Разкажи как мина със семейство Стансфийлд — подкани ме Ерин. — Те цивриха ли и нарекоха ли те техния герой?

Горе-долу така беше, но не исках да го призная.

— Родителите се държаха много добре. Малката четеше „Скрийн Тайм“ и твърдеше, че е хвърлила око на Дийн Мартин…

— Зарежи местния колорит и давай по същество — прекъсна ме Том. — Изкара ли някакви пари от това упражнение?

Мислех си как момиченцето, четящо със страхопочитание имената на знаменитостите, можеше да е в кома. Или в ковчег. И понеже се бях разсеял, отговорих искрено:

— Бащата ми предложи петстотин долара, но аз не ги взех.

Том се облещи:

— Я повтори!

Погледнах остатъците от сладкишчето, което държах. Беше се разтекло, затова го хвърлих в огъня. И без това вече бях сит. Също така бях сконфузен и се ядосвах, задето се срамувам.

— Човекът се опитва да пробие с нов малък бизнес и доколкото схванах, на този етап фирмата може да тръгне и в двете посоки. Освен това има жена и дете, а скоро чакат и второ. Прецених, че не е в състояние да подарява пари.

— Той не е в състояние? Ами ти?

Примигнах.

— Какво аз?

До ден-днешен не знам дали Том беше искрено ядосан, или само се преструваше. Мисля, че отначало се преструваше, а после набра скорост, защото осъзна какво всъщност съм направил. Нямам представа каква е била ситуацията у дома му, но знам, че живееше от заплата до заплата и нямаше кола. Когато искаше да изведе Ерин, заемаше моята и имаше грижата — педантичната грижа, бих казал — да си плати до цент използвания бензин. Парите бяха важни за него. Не че беше обсебен от тях, но, да, смяташе ги за много важни.

— Крепиш се в университета на честна дума, също като нас с Ерин, а от работата в Джойленд няма да забогатеем. Какво ти става, бе? Майка ти да не те е изпуснала на главата ти като бебе?

— По-кротко! — скастри го Ерин.

Той не й обърна внимание.

— Да не искаш да прекараш есенния семестър, като всеки ден ставаш в ранни зори, за да събираш мръсни съдове от конвейера в мензата? Ще ти се наложи, тъй като в „Рътгърс“ от такава работа можеш да изкараш петстотин долара за семестър. Знам го, защото специално проверих. Знаеш ли как избутах аз първи курс? Пишех курсовите работи на богаташчета, членуващи в братства, специализанти по висша бирология. Ако ме бяха спипали, щяха да ме отстранят за семестъра или да ме изключат. Ще ти кажа до какво се свежда благородният ти жест: отказал си се от двайсет часа седмично, които можеше да посветиш на учене. — Изведнъж се усети, че много е задълбал, спря, усмихна се и добави: — Или да си бъбриш с навити девойки.

— Ще ти дам аз на теб едни навити девойки — озъби му се Ерин и му се нахвърли.

Двамата се затъркаляха по пясъка, тя го гъделичкаше, а Том й крещеше да го остави, но никак не звучеше убедително. Почувствах облекчение, защото нямах желание да обсъждам въпросите, повдигнати от него. Вече си бях изградил убеждения за някои неща, оставаше само съзнанието ми да ги възприеме.

На следващия ден в три и петнайсет бяхме на опашката пред „Къщата на ужасите“. Хлапак на име Брейди Уотърман обслужваше павилиона. Помня го, защото той също беше добър в ролята на Хауи. (Но не колкото мен, трябва да добавя в името на правдивостта.) В началото на лятото Брейди беше доста закръглен, но сега беше слаб и строен. Носенето на козината е ненадминато средство за отслабване.

— Какво правите тук? — попита ни. — Не сте ли в почивка?

— Държим да видим единственото по рода си страшно шоу в Джойленд — обясни Том, — а аз вече изпитвам удовлетворяващо чувство за драматично единство. Брейди Уотърман и „Къщата на ужасите“ — идеалното съчетание.

Брейди се намръщи:

— Постарайте се да се сместите в едно вагонче, нали така?

— Нямаме друг избор — отвърна Ерин. После се приведе към щръкналото му ухо и пошепна: — За нас настъпи часът на истината.

Докато той разсъждаваше над думите й, машинално докосна с език горната си устна.

Човекът на опашката зад нас се обади:

— Младежи, може ли по-живичко, нямам търпение да се разхладя на климатика вътре.

— Вървете — каза ни Брейди. — Плюйте си на петите и дим да ви няма.

В устата на Брейди това си беше раблезиански хумор.

— Има ли духове вътре? — попитах.

— С лопата да ги ринеш. Дано всички ти се напъхат в задника.