Джойленд

Всичките ми смени на Четвърти юли бяха десетминутни, което не беше зле, макар повечето да прерастваха в петнайсетминутни, само дето жегата беше убийствена. „Трийсет и пет градуса на сянка“ беше казала Рози, но до обед термометърът, окачен пред караваната „Команден център на парка“, вече показваше трийсет и девет градуса. За мой късмет Доти Ласън вече беше поправила и другия XL костюм на Хауи, та можех да ги редувам. Докато носех единия, Доти обръщаше другия наопаки и го провесваше пред три вентилатора, за да го изсуши от потта.

Поне вече можех сам да събличам костюма, открил бях тайната. Дясната лапа на Хауи беше всъщност ръкавица и когато човек беше наясно с фокуса, можеше лесно да дръпне ципа до врата на костюма. Щом главата бъдеше свалена, останалото беше фасулска работа. Което беше добре, тъй като можех да се преобличам сам зад дръпната завеса. Не беше нужно да демонстрирам потните си полупрозрачни боксерки пред гардеробиерките.

Докато празничният следобед на Четвърти юли навлизаше в късните си часове, аз бях освободен от всички други задължения. Изпълнявах си номера, отивах в стаята за почивка и се просвах за малко на опърпания стар диван сред блажения хлад от климатика. Щом се почувствах съживен, минавах по подземните проходи, водещи към гардеробната, и сменях костюма с другия. Между изпълненията изпивах безброй литри вода и големи количества неподсладен студен чай. Няма да повярвате, че се забавлявах, но така беше. Дори и вкиснатите хлапета ме харесваха през този ден.

И тъй, четири без петнайсет е. Фръцкам се по Джойленд Авеню — централната ни алея — докато от високоговорителите гърми песента на Дади Дюдроп „Чикабум, чикабум, супер е, дум-дум!“ Раздавам на децата прегръдки, а на възрастните — купони за „Страхотният август“, тъй като бизнесът на Джойленд неизменно замираше в края на лятото. Позирам за снимки (някои правени от Холивудските момичета, но повечето — от орди плувнали в пот и загорели родители папараци), подобен на ярка комета с опашката възхитени дечица, извиваща се зад гърба ми. Също така се оглеждам за най-близката врата към Подземен Джойленд, защото съм грохнал. По график имам само още една смяна като Хауи, защото Щастливата хрътка никога не показва след залез сините си очи и щръкналите си уши. Не знам защо, така си беше по традиция.

Дали забелязах малката с червената шапка, преди да падне и да се загърчи на нажежения асфалт на Джойленд Авеню? Май да, но не съм съвсем сигурен, защото изминалото време добавя фалшиви спомени и видоизменя истинските. Със сигурност не бих обърнал внимание на хотдога от „Сочни Бау-бау“, който размахваше, нито на яркочервената й кучеглавка „Хауи“; дете с хотдог в увеселителен парк не е изненадваща гледка, а сигурно бяхме продали хиляда шапки „Хауи“ през този ден. Ако съм я забелязал, то е било заради куклата, която притискаше до себе си със свободната си ръка, която не държеше омазания с горчица хотдог. Беше голяма стара Ана Парцалана. Само преди два дни мадам Фортуна ми беше казала да се оглеждам за момиченце с кукла, така че може би съм забелязал малката. А може и само да съм си мислел как да се махна от главната алея, преди да припадна. Във всеки случай не куклата беше причинила припадъка. Хотдогът го беше предизвикал.

Май помня как малката се затича към мен (хей, та те всички го правеха), но знам със сигурност какво стана после и защо се случи. Имаше хапка от хотдога в устата си и когато си пое въздух, за да извика „Хауииии!“ я вкара в гърлото си. Хотдог, идеалното средство да се задавиш. За неин късмет в съзнанието ми бяха заседнали достатъчно от глупостите на Фортуна в изпълнение на Рози Голд, та да се задействам бързо.

Когато краката на малката се подкосиха и изражението й на възторг премина в изненада, а после в ужас, вече бях посегнал зад гърба си и дърпах ципа. Главата на Хауи се килна настрани, отдолу се показаха зачервеното лице и рошавата, подгизнала от пот коса на господин Девин Джоунс. Момиченцето изпусна своята Ана Парцалана. Шапката му падна. То вкопчи пръсти в гърлото си.

— Холи! — писна жена. — Холи, какво ти стана?

Ето още малко късмет в действие: не само знаех какво й стана, знаех какво да направя. Не съм сигурен, че ще разберете каква поредица от щастливи обстоятелства беше това. Говорим за 1973 година и Хенри Хаймлик щеше да публикува есето си за метода, който щеше да получи неговото име — маньовър на Хаймлик — чак след една година. Все пак този начин за справяне със задавяне е най-разумният и го бяхме усвоили по време на първия и единствен практически семинар, преди започване на работа в мензата на Нюхемпширския университет. Преподавателят ни беше печен ветеран от ресторантьорските войни, изгубил кафе-ресторантчето си „Нашуа“ година след появата на „Макдоналдс“ наблизо.

— Само помнете, че няма да подейства, ако не го направите силово — предупреди ни. — Не се притеснявайте, че ще счупите ребро, ако видите някой да умира пред очите ви.