Джойленд

— Ще видиш — злокобно изрече Рози Фортуна и съвсем скоро наистина видях. Редом до „Къщата на ужасите“ — всъщност двете бяха свързани — се намираше „Залата на загадъчните огледала“. До гишето на рецепцията имаше нормално огледало с надпис над него „За да не забравиш как изглеждаш в действителност“. Лейн ме хвана за едната ръка над лакътя, а Рози за другата. Сега вече наистина се чувствах като докаран в ареста. Заведоха ме пред огледалото.

— Какво виждаш? — попита Лейн.

— Моя милост — отвърнах и тъй като очевидно не беше отговорът, който те искаха да чуят, добавих: — Моя милост, плачещ за подстрижка.

— Виж си дрехите, глупчо — каза Рози; като произнесе „фиж“ и „глюпчо“.

Погледнах ги. Над жълтите си работни ботуши видях джинси (с ръкавици от необработена кожа, стърчащи от задния им джоб), а над джинсите — синя памучна риза, поизбеляла, но прилично чиста. На главата си имах кучеглавка Хауи — завършващият, най-важен щрих.

— И какво им е? — попитах. Вече започвах да се нервирам.

— Висят ти като на закачалка — отвърна Лейн. — Преди не беше така. Колко килограма си отслабнал?

— Господи! Откъде да знам? Защо не отскочим до Уоли Дебелака?

Уоли Дебелака държеше сергията „Отгатни теглото си“.

— Никак не е смешно — отсече Фортуна. — Не може да носиш проклетия кучешки костюм половин ден под палещото слънце, а после да глътнеш две хапчета натриев хлорид и това да ти е яденето. Оплаквай изгубената си любима колкото щеш, но не забравяй да се храниш. Яж, дявол го взел!

— Кой ви ги наприказва тия? Том ли? — Не, нямаше как да е той. — Ерин. Не й е работа…

— Никой нищо не ми е наприказвал — прекъсна ме Рози и зае наперена стойка. — Аз притежавам прозрение.

— За прозрение не знам, но притежаваш голямо нахалство.

В миг тя отново се върна към образа си на жената от Бруклин.

— Не говоря за прозрение на екстрасенс, малкия. Става дума за обикновен женски усет. Да не мислиш, че не мога да разпозная нещастно влюбен Ромео, като го видя? След толкова години взиране в длани и надничане в кристалното кълбо? Ха! — Тя тръгна, внушителният й бюст вървеше напред. — Любовният ти живот не ме интересува. Просто не искам да видя как те откарват в болница на Четвърти юли, когато впрочем се очаква температура трийсет и пет градуса на сянка, заради топлинен удар или нещо по-лошо, не дай, боже.

Лейн свали шапката си, огледа я и пак я сложи, но килната в другата посока.

— Виж, тя премълчава нещо, за да си брани прочутата репутация на корава жена. А то е, че ние всички те харесваме, хлапе. Бързо схващаш, изпълняваш каквото ти се каже, честен си, не създаваш неприятности, малките те обожават, когато носиш козината. Но човек трябва да е сляп, за да не види, че нещо не е наред с теб. Според Рози са ядове, свързани с момиче. Може да е права. А може и да не е.

Рози му отправи високомерен поглед, все едно казваше: „Как смееш да се съмняваш в способностите ми!“

— Може родителите ти да се развеждат. Нашите го направиха и едва не умрях покрай тая история. Може по-големият ти брат да е арестуван за продажба на дрога…

— Майка ми е покойница и съм единствено дете — осведомих го нацупено.

— Не ме интересува какъв си във външния свят — каза той. — Тук сме в Джойленд. В шоуто. И ти си един от нас. Което означава, че имаме право да сме загрижени за теб, независимо дали ти харесва или не. Така че хапни нещо.

— Хапни много — намеси се Рози. — Сега, на обяд, цял ден. Всеки ден. И се постарай да ядеш нещо друго освен пържено пиле, защото, от мен да знаеш, във всяко бутче те дебне инфаркт. Иди в „Скалния рак“ и поискай риба и салата за вкъщи. Поръчай двойната порция. Понапълней, та да не мязаш на ходещ скелет. — Тя насочи поглед към Лейн. — Естествено, че е заради момиче. От самолет се вижда.

— Заради каквото и да е, престани да съхнеш и да вехнеш, мамка му — поръча ми Лейн.

— Ама че език пред дама — скастри го Рози. Отново звучеше като Фортуна. На път беше да изтърси нещо от сорта „Тфа изка духът от тебе.“

— О, я не ми се халосвай — сряза я той и си тръгна обратно към виенското колело.

Когато си тръгна, погледнах Рози. Не беше майчински тип, но в момента нямаше към кого другиго да се обърна.

— Роз, всички ли знаят?

— Не — поклати глава тя. — За повечето от редовните служители ти си просто поредният новак, дето върши каквото му наредят… само дето вече не си зелен като преди три седмици. Но мнозина тук те харесват и виждат, че нещо не е наред. Приятелката ти Ерин е една от тях. Също и приятелят ти Том. Аз също съм ти приятелка и ти казвам, че няма как да излекуваш сърцето си. Това само времето може да направи, но пък можеш да излекуваш тялото си. Яж!

— Говориш като еврейска майка от виц.

— Аз съм еврейска майка и повярвай ми, няма материал за вицове в това.

— Аз съм материалът за виц — промълвих. — Непрекъснато мисля за нея.

— Няма лек за тая болка, поне не и засега. Но трябва да обърнеш гръб на другите мисли, които те спохождат понякога.