Джъстис

Мобилният телефон на Джъстис иззвъня и той въздъхна. Изглеждаше уморен, констатира внезапно Джеси, лицето му имаше измъчен вид. Мъжът се размърда и посегна към задния джоб на панталоните си, за да извади апарата. Погледна към екрана, преди да срещне любопитния й поглед.

— Съжалявам. Трябва да се обадя.

— Няма проблем! — Надяваше се да поговорят, преди да го извикат някъде.

Той прие обаждането, но продължи да се храни.

— Какво има?

Джеси похапваше, докато Джъстис слушаше събеседника си, после отвърна с няколко резки думи, като не преставаше да яде. Изглеждаше като човек свикнал да борави с телефона, тъй като не му представляваше трудност да се храни и да разговаря едновременно. Жонглираше с него и приборите с лекота, която се получаваше след много практика, а между думите успяваше да дъвче. Най-накрая, уловил мобилния между рамото и лицето си, затвори телефона като го натисна с бузата си. Това му умение я накара да се усмихне.

Джъстис вдигна глава и се взря в нея, докато апаратът бавно се свлече по гърдите му, за да се приземи перфектно в скута му.

— Кое е толкова смешно?

— Вие. Никога преди не съм виждала такъв талант. Можете да затворите телефона, без да ви се налага да използвате ръцете си, а после с леко помръдване на тялото, той се плъзга надолу по гърдите ви направо в скута. Правите ли го често?

— Това е похват, който съм научил — отвърна усмихнат.

Мобилният отново иззвъня и мъжът въздъхна. Затвори за миг очи, остави вилицата и посегна към скута си. Погледна кой го търси и сложи апарата на ръба на масичката. Вдигна глава и се взря в очите на Джеси.

— Мога да не се обадя. Това е един репортер от новините, опитва се да получи предварително интервю от мен.

— Вземате ли си понякога почивен ден?

— Никога. — Той сви едното си рамо. — Знаех, че отговорността ще е много голяма, когато бях помолен да поема водеща роля.

— Да поемете водеща роля?

— Моите хора поискаха да ги ръководя. Аз съм по-уравновесен от повечето и по-разумен. Също така бях най-добрият боец и за най-кратко време успях да се адаптирам към обстановката, след като ни освободиха. Не се опитвам да убия хората, които ни дразнят с начина, по който критикуват всичко, което правим. Винаги съм бил буфер между моя и вашия народ. Когато имаше разногласия между нас, започвах да водя преговори. Видовете бяха помолени да изберат един говорител, който да ги представлява и хората ми предложиха това да съм аз. Съгласих се.

Джеси отпи от чашата си.

— Вие свършихте страхотна работа. Баща ми е сенатор Джейкъб Хилс, той винаги заявява, че дейността ви първоначално е трябвало да бъде ограничена, но вие винаги сте се застъпвали за Видовете и твърди, че благодарение на вас са стигнали там, където са днес. Той казва, че вие сте природна сила и че само някой голям глупак може да се опита да се изпречи на пътя ви.

— Харесвам го — засмя се Джъстис. — Не знаех, че сте негова дъщеря. — Погледът му се плъзна по тялото й. — Не приличате на него.

— Приличам на майка си, но почти не я помня. Почина, когато бях петгодишна. Загина в катастрофа. Пиян шофьор блъснал колата й, на път от фитнеса към къщи. Но имам много нейни снимки и определено изглеждам като мама.

— Съжалявам за вашата загуба. И наистина харесвам баща ви.

— Той също ви харесва. Малко хора осъзнават, че съм негова дъщеря и татко се опитва това да остане така. Доста съм дива. — Тя докосна косата си. — Той мрази косата ми.

— Не сте се родила с този ярък цвят, нали? — Джъстис я заоглежда. — Харесва ми. Но никога не съм виждал подобен нюанс, въпреки че съм срещал много хора, след като бяхме освободени.

— Не, боядисвам я. Но не цветът дразни баща ми, макар че не би имал нищо против да не е толкова крещящ. Той ненавижда дължината на косата ми. Отказах да я подстригвам след една особено гадна прическа, когато бях на шестнайсет, която ме караше да изглеждам като момче, часове преди великия рожден ден. Това е голямо събитие, по случай което се организира грандиозно парти и аз го намразих. След това фиаско спрях да си режа косата. Веднага след сватбата бившият ми съпруг настоя да я нося къса. Твърдеше, че е много дълга и го дразни, тогава той и баща ми се обединиха против мен и поискаха да я отрежа до раменете. „Отговорните хора не носят коса до задниците си“, това е цитат. — Джеси се разсмя. — Няма да скъся косата си, и затова всеки път, когато се видя с татко, той ми е ядосан.

— Красива е. — Погледът му стана доста по-мек. — Всеки, който настоява да я отрежете, е глупак. Не разбирам как някой може да я намира за досадна. Аз също имам дълга коса. Е, не колкото вашата, но за един мъж е прекалено и изглежда не е на мода. Поне така ми казаха медийните ни консултанти. И аз отказвам да я подстрижат по-къса, но им позволявам да поддържат тази дължина. Отговорен съм и очаквам хората да ме възприемат като такъв. Надявам се да оставите вашата да се стеле надолу.