Джулиет гола

— Но то не е скучно.

— Не, но се разбра чак когато го отворих.

— Нямаше право — каза той. — А и… Да го слушаш… Не мога да повярвам.

Ани така и не успя да използва готовите си словесни стрелички. Той отиде до CD плейъра, извади диска и излезе.

Първия път, когато видя компютърът сам да чете заглавията на песните от компактдиска, Дънкан направо не можа да повярва. Сякаш гледаше магьосник, притежаващ истински магически способности: нямаше смисъл да търси обяснение на магията, защото такова нямаше или по-скоро той никога не би го разбрал. Не след дълго хората от интернет форума започнаха да му пращат песни, прикачени като файлове в имейлите им, което беше още по-велика мистерия, защото означаваше, че музикалните записи не са, както той бе свикнал да мисли, нещо — компактдиск, парче пластмаса, ролка с лента. Музиката можеше да бъде сведена до същината й, а същината й беше неуловима. За него това придаде на музиката още повече красота и загадъчност. Хората, които знаеха за манията му по Тъкър, очакваха от него носталгия по виниловите плочи, но новите технологии всъщност не отнеха от романтиката на страстта му, а, напротив, вдъхнаха й още от нея.

С годините обаче той установи у себе си едно дребнаво недоволство от онзи аспект на магията, свързан с изписването на заглавията. При всяко поставяне на компактдиск в лаптопа си той си представяше как някакво същество в киберпространството следи музикалните му вкусове и ги намира за скучни и твърде обикновени. Това същество не можеше да бъде заблудено. Дънкан си представи някакъв Нийл Армстронг от двайсет и първи век със слушалки „Банг и Олуфсен“, който се рее в космическото пространство (с тази разлика, че сега това пространство бе станало още по-неразбираемо и определено съдържаше доста повече порнография) и си мисли: Уф, още един от тези. Дайте ми нещо по-твърдо. Нещо, което да ме втрещи, нещо, което да се спусна да проверявам в киберфонотеката. Понякога се случваше компютърът да върти малко по-дълго, докато разчете диска, и Дънкан възприемаше това като някакво заяждане. Но веднъж, докато зареждаше айпода си с нови неща, на компютъра му отне цели три минути да разчете заглавията на „Аби роуд“, което очевидно се дължеше на лоша връзка или нещо подобно, а не защото Нийл Слушалките беше втрещен. И така, напоследък Дънкан се наслаждаваше на редките случаи, в които Нийл не можеше да помогне и се налагаше той да попълни заглавията собственоръчно, макар това да бе досадно. То показваше, че той е напуснал утъпканите пътеки и се скита из музикалната джунгла. Нийл Армстронг не беше чувал за „Джулиет гола“, което му носеше известна утеха. Дънкан нямаше да може да си намери място от яд, ако данните за този албум се появяха услужливо и безпроблемно, сякаш той беше седемстотният поред, потърсил въпросната информация.

Не искаше веднага да чуе „Джулиет гола“. Още беше твърде ядосан на Ани, както и, без да си го признава — на самия албум, който сякаш принадлежеше повече на нея, отколкото на него. Затова с благодарност се възползва от необходимостта първо да въведе заглавията на песните (рискува, допускайки, че редът на песните е същият като в оригиналната версия — дължината на последната песен, шест минути, сочеше, че това е така), след което остави машината да поеме в себе си музиката. Какво си въобразяваше тя? Той потърси някакво безобидно обяснение за поведението й, но такова нямаше. Това си беше чисто и просто злоба. Защо ли го беше намразила така изведнъж? Какво й беше направил?

Той свърза айпода към компютъра, прехвърли албума с едно вълшебно движение на пръста и китката, взе си якето от парапета на стълбите и излезе.

Отиде на морския бряг. Беше израснал в лондонските предградия и още не можеше да свикне с мисълта, че морето е на пет минути пеша. Не беше кой знае какво море, ако идеята за море включва дори далечен намек за синьо или зелено; тяхното море включваше богата гама от тонове на черното и сивото, тук-там разнообразени с мътнокафяво. Времето обаче беше идеално за целта му. Морето се хвърляше към брега отново и отново като тъп и упорит питбул, а летовниците, които по необясними причини продължаваха да идват тук, вместо да отлетят за трийсет паунда до Средиземно море, имаха опечален вид. Заблудеността им беше направо трогателна. Той си взе чаша нес кафе от дюнерджийницата на кея и седна на пейка с лице към океана. Беше готов.

Четирийсет и една минути по-късно, докато ровеше из джобовете си за нещо, което да използва вместо кърпичка, към него се приближи възрастна жена и го докосна по рамото.

— Искате ли да поговорите с някого? — каза тя внимателно.

— О! Благодаря. Не, не, добре съм.

Той докосна лицето си — беше плакал.

— Сигурен ли сте? Не изглеждате добре.

— Наистина. Просто… Просто току-що изживях нещо много силно. — Той извади една от слушалките на айпода си, сякаш това обясняваше всичко. — Тук.

— Нима плачете от музиката?

Жената го гледаше така, сякаш пред нея седеше някакъв перверзник.

— Е — каза Дънкан. — Не плача от музиката. Мисля, че предлогът не е правилен.