Джулиет гола

Тя поклати глава и отмина.

Той изслуша албума от начало до край още два пъти на пейката, на третото слушане стана и се запъти към къщи. Едно от качествата на голямото изкуство е, че те кара да обичаш хората повече и да им прощаваш дребните провинения. Като се замисли човек, то действа по същия начин като религията. Какво значение има, че Ани е чула албума преди него? Колко ли хора са чули оригиналната версия преди него? А колко хора са гледали „Шофьор на такси“ преди него? Но нима това по някакъв начин отнемаше от въздействието му? Или го правеше по-малко негов? Той искаше да се прибере, да я прегърне и да сподели с нея за тази своя незабравима сутрин. Освен това искаше да чуе мнението й. Ценеше нейните впечатления от музиката на Кроу — Ани можеше да бъде неочаквано проницателна въпреки неохотата, с която обсъждаше темата, и той искаше да разбере дали и тя бе забелязала нещата, които той вече бе установил — например липсата на припев в „Двайсетото позвъняване за деня“, което придаваше на песента нотка на неумолимост и самоненавист, които не се чуваха в „завършената“ версия. (Беше готов да пусне това парче на всеки, осмелил се да излезе със стария лаф, че Кроу е бледо подобие на Дилън. Според Дънкан „Двайсетото позвъняване за деня“ беше равностойно на „Със сигурност четвърта улица“ на Дилън, но с повече вътрешно съдържание и тежест. А и Тъкър може да пее.) Кои би предположил, че „А ти си?“ може да звучи толкова злокобно? В „Джулиет“ това е песен за двама души, които се запознават — с други думи, простичка (но красива) любовна песен — един слънчев ден, преди душевните бури да заприиждат откъм морето. Докато в „Джулиет гола“ парчето звучете така, сякаш двама влюбени стоят насред езеро от светлина, което се свива и свива около тях, докато те си говорят за първи път. Двамата сякаш вече усещат приближаващата буря и това прави албума още по-завършен и по-последователен. Чиста трагедия, в която тяхната обреченост прозвучава от самото начало. Докато хладната сдържаност в „Ти и твоят перфектен живот“ придаваше на песента смайващо въздействие, подкопано от театралността на рокендрол версията.

Когато Дънкан се прибра, Ани все още беше в кухнята и четеше „Гардиън“ на масата с чаша кафе. Той застана зад нея и я прегърна, като остана така малко по-дълго, отколкото й бе удобно.

— Това пък за какво? — попита тя с овладяна, но доловима обич. — Мислех, че си ми ядосан.

— Съжалявам. Беше глупаво и дребнаво от моя страна. Какво значение има кой пръв е чул албума?

— Знам. Трябваше да те предупредя, че е малко скучен. Но си помислих, че така ще се ядосаш още повече.

Сякаш юмрук се заби в стомаха му. Той я пусна, пое дълбоко въздух и изчака да отшуми първоначалният шок, преди да проговори отново.

— Не ти ли харесва?

— Става. Горе-долу е интересен, ако си слушал другия. Но не мисля, че ще си го пусна отново. А ти какво мислиш?

— Аз мисля, че е шедьовър. Мисля, че направо засенчва другия. А при положение, че другият е любимият ми албум на всички времена…

— Не говориш сериозно.

— Скучен! Господи! Кои други произведения са скучни според теб? „Крал Лир“? „Пустата земя“?

— Не прави това, Дънкан. Когато се ядосаш, преставаш да мислиш.

— Ти твърдиш, че съм ядосан?

— Не, но… Това не е домашна кавга. Просто обсъждаме, така да се каже, едно музикално произведение.

— Не и според теб. Според теб обсъждаме едно говно.

— Ето, виж се. Ти мислиш, че това е „Крал Лир“, аз мисля, че е говно… Стегни се, Дънкан. Аз харесвам другия албум. Подозирам, че повечето хора ще са на моето мнение.

— О, повечето хора. Знаем как мислят повечето хора. Мъдростта на шибаната тълпа. Господи. Повечето хора ще предпочетат да си купят албум на танцуващо джудже от някое риалити шоу.

— Дънкан Томсън, великият демократ.

— Просто… Толкова съм разочарован от теб, Ани. Мислех, че си по-сериозна.

— Ха така. Това е следващата стъпка. Вече говорим за моя нравствен недостатък. За моята слабост.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но е така. Ако не можеш да чуеш тук нищо…

— Какво? Моля те. Кажи. Искам да знам какво говори това за мен.

— Нищо ново.

— Което е?

— Което е не знам какво. Че си тъпа.

— Мерси.

— Не казах, че си тъпа. Казах, че си тъпа, ако не можеш да чуеш нищо тук.

— Е, не мога.

Той отново излезе и се върна на пейката при океана със своя айпод.

Изтече повече от час, преди да се сети за уебсайта. Ако побързаше, щеше да е първият, написал за албума. Нещо повече: щеше да е първият, открехнал Кроу-обществото за съществуването на този албум! Вече беше изслушал „Джулиет гола“ четири пъти и беше измислил доста неща, които искаше да каже за албума; но ако се мотаеше, можеше да изгуби предимството си. Пол Хил едва ли се беше свързал с друг човек от форума, но вероятно бе разпратил албума на доста хора. Трябваше да се прибере вкъщи, колкото и да го беше яд на Ани.