Джулиет гола

Имаше две нови снимки. Едната беше изпратена от човек, който наскоро беше подреждал вещите на своята починала майка. Беше красива снимка на малко момиченце, застанало пред будка за куклен театър с Пънч и Джуди. Другата снимка, без никаква обяснителна бележка, беше на мъртвата акула. Ани забеляза, че акулата се превръща в една от главните теми, и съжали, че изобщо я бе споменала в обявата. Беше я включила, за да събуди спомените на по-възрастното поколение в града. Със същия успех можеше да им изпрати съобщение „ТЪРСЯТ СЕ СНИМКИ НА УМРЕЛИ АКУЛИ“. На тази се виждаше дупка отстрани в тялото на акулата, където месото се беше разложило.

Тя прехвърли останалата част от пощата, отговори на няколко имейла и излезе за кафе. Чак на връщане се сети за трескавата активност на Дънкан предната вечер. Разбра, че статията му беше предизвикала реакции, защото той не престана да търчи нагоре-надолу по стълбите, да проверява пощата си и да чете коментарите във форума, да клати глава и да се киска на странния, внезапно оживял свят, който обитаваше. Но още не й бе показал материала си и тя чувстваше, че е редно да го прочете. Нещо повече — тя дори искаше да го прочете. Беше чула албума, и то преди него, което означаваше, че за първи път беше в положение да си създаде собствено мнение, неповлияно от неговия проповеднически плам… искаше да се увери колко твърдоглав е той и колко са различни двамата.

Тя отвори уебсайта (по някаква причина го беше добавила в отметките си) и разпечата текста, за да може да се съсредоточи по-добре. Още преди да стигне до края, вече беше бясна на Дънкан. Беше я яд на неговото самодоволство, на неприкритото му перчене пред феновете, с които уж трябваше да го свързва някакво родство; беше я яд и на неговата дребнавост и неспособност да сподели нещо ценно с другите членове на тази малобройна и изолирана общност. Но най-много я беше яд на неговото превратно тълкуване. Как можеха тези наброски на песни да са по-добри от завършения продукт? Как може нещо полуготово да е по-добро от произведение, преминало обработка, шлифовка, оформяне и структуриране, докато се постигне желаният ефект, при който музиката да изразява онова, което искаш да изрази? Колкото повече се занимаваше с нелепото писание на Дънкан, толкова повече се ядосваше, докато накрая толкова побесня, че чак се учуди от себе си. Тъкър Кроу беше хобито на Дънкан, а хората с хобита вършат странни неща. Само че слушането на музика не е като събирането на пощенски марки, риболова или строенето на кораби в бутилка. Слушането на музика е нещо, което и тя обичаше, което правеше често и с удоволствие и което Дънкан по някакъв начин бе успял да развали, донякъде и с това, че я бе накарал да се чувства бездарна. Това ли беше истинската причина за гнева й? Тя прочете финала на статията още веднъж. „Живея с великите песни на Тъкър Кроу от почти четвърт век, но чак днес, докато гледах морето и слушах «Ти и твоят перфектен живот» такава, каквато Бог и Кроу са искали да бъде чута…“.

Работата не бе в това, че той по някакъв начин я караше да се чувства некомпетентна и несигурна в себе си и във вкусовете си. Точно обратното. Той всъщност хал хабер си нямаше, а тя чак сега си позволяваше да забележи това. Беше свикнала да мисли, че неговата страст към музика, филми и книги показва интелигентност, но това изобщо не беше така, след като той постоянно си съставяше погрешни мнения. Ако беше толкова умен, защо обучаваше помощник-водопроводчици и стажант-рецепционисти как да гледат американска телевизия? Защо пишеше материали от хиляди думи за неизвестни уебсайтове, които никой не чете? И защо си въобразяваше, че един певец, когото никой никога не е вземал толкова насериозно, е гений от ранга на Дилън и Кийтс? О, този неин гняв не предвещавате нищо добро. Интелектът на партньора й, подложен на щателна проверка, се беше свил до нищо и половина. И той ще й обяснява на нея, че е тъпа! Все пак в едно нещо имаше право: Тъкър Кроу беше важен и разкриваше някои сурови истини за хората. Или поне за човека Дънкан.

Когато Роз се отби да разбере какво става с фотографиите, Ани още държеше уебсайта отворен на лаптопа си.

— Тъкър Кроу? Уау, гаджето ми в колежа му се кефеше — каза Роз. — Не знаех, че още свири.

— Всъщност вече не свири. Имала си гадже в колежа?

— Да. Но се оказа гей. Не знам защо се разделихме. Чакай малко — Тъкър Кроу има свой уебсайт, така ли?

— Всеки има свой уебсайт.

— Нима?

— Така мисля. Вече никой не изчезва в забвение. Седем фенове от Австралия се сдушват с трима канадци, деветима британци и две дузини американци и изведнъж някой, който от двайсет години не е издал нищо, става тема на всекидневни дискусии. Това е смисълът на интернет. Плюс порнографията. Искаш ли да знаеш кои парчета е изпълнил на концерта в Портланд, Орегон, през 1985?

— Не особено.

— Тогава този уебсайт не е за теб.

— А ти откъде знаеш тези неща — да не си един от деветимата британци?

— Не, няма жени, които се вълнуват от темата. Моят, сещаш се, Дънкан, е един от деветимата.