Джулиет гола

— Да — каза. — Но не и в последно време. А и те обикновено искат да говорят за това колко е готин.

Явно единствените жени, които успя да изфантазира, бяха задръстени гърли, неспособни на задълбочени дискусии. Вярно, разполагаше само с няколко секунди да си ги представи, но трябваше да се справи по-добре. Ако някога наистина седнеше да пише романа си, трябваше много да внимава.

— Значи жените смятат, че е готин?

— И още как.

Сега вече започваше да звучи странно. Е, не точно странно, защото в хомосексуалното привличане няма нищо странно, разбира се. Но определено реагира по-бурно по повод външността на Тъкър, отколкото възнамеряваше.

— Както и да е. Прати ми текста като прикачен файл и довечера ще го кача.

След още малко вътрешна борба той изпълни обещанието си.

На следващия ден в музея Ани се улови, че отваря уебсайта по два пъти на час. Отначало й се струваше съвсем естествено да разбере какви ще са реакциите на нейната статия, тъй като никога не беше го правила и изпитваше любопитство какво ще се случи. По-късно през деня обаче си даде сметка, че всъщност иска да спечели и да смачка Дънкан. Той се беше изказал и неговото изказване беше предизвикало най-вече неодобрение, сарказъм, недоверие и завист. Тя, от своя страна, искаше хората да се отнесат към нея по-добре, отколкото към него, да оценят красноречието и проницателността й и за нейно огромно удоволствие случваше се точно това. До пет вечерта седем човека бяха публикували своите коментари и шест от тях бяха добронамерени — твърде общи и разочароващо кратки, но все пак добронамерени. „Чудесен материал, Ани“. „Добре дошла в нашето малко виртуално общество — браво!“ „Абсолютно съм съгласен с теб. Дънкан е толкова далече от истината, че изчезна от радара“. Единственият участник, който беше недоволен от статията й, изглежда, си беше кисел по принцип. „Тъкър Кроу е ИСТОРИЯ съвземете се хора вие сте жалки с вашето постоянно дрънкане за певец, който от двайсет години не е записал и един албум. И преди беше прехвален, и сега е прехвален. Мориси е толкова по-добър, че направо е срамота“.

Тя се запита защо някой ще се занимава да пише такива неща; от друга страна, „защо да се занимава“ е въпрос, който звучи неуместно в интернет, иначе цялата идея щеше да се стопи като топка захарен памук. Тя защо се занимаваше? Защо изобщо се занимаваха всички? Все пак, като цяло, беше за занимаването; следователно благодаря, MrMozza7, за постинга и благодаря на участниците във всички останали уебсайтове в интернет за активността им. Преди да изключи компютъра за деня, тя отново провери пощата си. Подозираше, че Дънкан я беше принудил да си даде имейл адреса само за да я обезсърчи; очевидно форумът беше предпочитаното място за публикуване на отзиви. Дънкан се бе опитал да й внуши, че едва ли не тук дебнат киберпреследвачи, готови да убиват или поне да бълват жлъч и да вещаят отмъщение, но досега поне нямаше такива неща.

Този път обаче имаше два имейла от някого на име Alfred Mantalini. Първият имейл беше озаглавен „Твоята статия“. Писмото беше съвсем кратко. В него пишеше: „Благодаря ти за милите и проникновени слова. Ценя ги високо. С най-добри пожелания, Тъкър Кроу“. Заглавието на втория имейл беше „ПП“, а текстът гласеше: „Не знам дали се виждаш с някой от другите хора в този уебсайт, но те ми се струват доста странни и ще съм ти благодарен, ако не даваш имейл адреса ми на никого“.

Възможно ли бе? Дори този въпрос звучеше глупаво, камо ли обзелото я мигновено въодушевление — беше направо жалка. Разбира се, че беше невъзможно. Очевидно ставаше дума за някаква шега, макар в тази шега да нямаше никакъв хумор. Но защо някой ще се занимава? Не питай. Тя окачи якето си на облегалката на стола и пусна чантата на пода. Какъв забавен отговор да изпрати? „Разкарай се, Дънкан?“ Или просто да забрави цялата работа. Но пък представи си, че…?

Отново понечи да иронизира себе си, но си даде сметка, че самоиронията имаше смисъл само ако разсъждава с главата на Дънкан — тоест ако си въобразява, че Тъкър Кроу е най-прославеният човек на света и вероятността той да влезе в контакт с нея не е по-голяма от вероятността да й се обади Ръсел Кроу. Тъкър Кроу всъщност е слабо известен музикант от 1980-те, който сигурно си няма друга работа нощем, освен да чете уебсайтове, посветени на него самия, и да клати невярващо глава. Не беше трудно да разбере защо не желае контакт с Дънкан и другите: факелът, който носеха, гореше прекалено ярко. А защо Алфред Манталини? Тя пусна името в „Гугъл“. Алфред Манталини се оказа герой от „Никълъс Никълби“, безделник и любовчия, който разорява жена си. Доста подходящо, а? Особено ако Тъкър Кроу притежава известно чувство за самоирония. Бързо, преди да е размислила, тя кликна на „Отговори“ и написа: „Не си ти наистина, нали?“