Джулиет гола

Как трябваше да го нарече? Това, че не бяха женени, започваше да става също толкова досадно, колкото сигурно щеше да бъде, ако бяха. Не можеше да го нарече гадже. Та той беше на четирийсет и нещо, за бога. Партньор? Житейски партньор? Приятел? Никоя от тези думи не прилягаше на тяхната връзка, а най-малко от всички — думата „приятел“. Мразеше, когато хората се впускат във възторжени разговори за Питър и Джейн, когато нямаш представа кои са Питър и Джейн. Може би просто щеше да спре да го споменава изобщо.

— И какво, той написал някаква тъпня от един милион думи и я пуснал в интернет да я прочете целият свят? Не че на света му пука особено.

Тя предложи на Роз да прегледа статията на Дънкан и Роз прочете първите няколко реда.

— Колко сладко.

Ани сбърчи устни.

— Не се подигравай на хората със страст — каза Роз. — Особено със страст в областта на изкуството. Това са най-интересните хора.

Изглежда всички вярват в този мит.

— Да, бе. Следващия път, когато ходиш в Уест Енд, застани до сценичния вход на някой музикален театър и се сприятели с жалките типове, които чакат за автограф. Ще видиш колко са интересни.

— Май трябва да си купя този диск.

— Не се хаби. Точно това ме дразни. Чух албума и той изобщо не е прав. И не знам защо, но просто ще се пръсна, ако не го кажа.

— Напиши своя статия и я пусни до неговата.

— Е, аз не съм експерт. Няма да ме допуснат.

— На тях им трябва някой като теб. Иначе просто ще се загубят в собствените си пъпове.

На отворената врата на офиса се почука. В рамката беше застанала възрастна жена със суичър и протягаше към двете някакъв пакет. Роз стана и го взе.

— Снимка на акулата — обясни жената и се запъти да си върви с патешката си походка.

Ани вдигна очи към тавана. Роз отвори плика, изхили се и й подаде снимката. На нея се виждаше същата зейнала, гниеща рана, каквато беше видяла и на други снимки. Някому обаче беше хрумнала блестящата идея да сложи дете върху акулата. Момиченцето седеше отгоре, провесило босите си крачета на сантиметри от дупката; и детето, и раната сълзяха.

— Господи — каза Ани.

— Може би никой не е ходил на концерта на „Ролинг Стоунс“ през ’64 — каза Роз. — Акулата е обрала всички точки.

* * *

Същата вечер Ани започна да пише статията си. Нямаше намерение да я показва, това беше просто начин да разбере доколко идеите й всъщност значат нещо. Също така беше начин да забие вилица в негодуванието, което беше започнало да се надува като наденица на барбекю. Ако това негодувание избухнеше, то можеше да има последствия, за каквито тя още не бе съвсем готова.

В работата й се налагаше да пише разни неща — писма, представяния на изложби, текстове под снимки, кратки материали за уебсайта на музея, но най-често сякаш й се налагаше да си измисля теми и да гради мнения от нищото. Тук беше различно: това беше най-добрият начин да спре да чопли въпросите, които се въртяха в главата й от два дни насам. Албумът „Джулиет гола“ по някакъв начин бе събудил у нея идеи за изкуството, работата, нейната връзка, връзките на Тъкър, мистичното влечение към неизвестното, мъжете и музиката, значението на припева в песента, смисъла на хармонията и нуждата от амбиция и с края на всеки параграф мисълта й раждаше началото на нов, непредизвикан и дразнещо несвързан с предишния. Един ден, каза си, ще напише за всички тези неща, но това нямаше да бъде тук и сега; искаше есето й да бъде за двата албума; за неизмеримото и неоспоримо превъзходство на единия над другия. И може би за това какво хората (с други думи, Дънкан) си въобразяваха, че чуват в „Голата“, без то да съществува, защо тези хора (той) чуваха такива неща и какво говори това за тях. И може би… Не. Стига толкова. Албумът бе породил такава мисловна буря, че тя отново се запита дали в крайна сметка наистина не представлява гениална творба, но бързо отхвърли тази мисъл. От читателския клуб, в който членуваше, беше разбрала, че определени романи, които никой от членовете не беше харесал, можеха да породят интересни, а понякога дори полезни разговори; онова, което я беше накарало да се замисли, бяха липсите в „Голата“ (и съответно в Дънкан), а не наличностите.

Междувременно приятелите на Дънкан бяха чули албума и в уебсайта се бяха появили няколко нови статии. В Тъкърленд беше настъпила своеобразна Коледа; очевидно вярващите бяха оставили работата през празниците, за да прекарат повече време със своето интернет-семейство, а дори, както личеше от някои постинги, да отпразнуват с по някоя бира или джойнт. „Не шедьовър, но все пак бижу“ беше заглавието на една от качените статии. „КОГА ОТГОВОРНИТЕ ФАКТОРИ ЩЕ ПУСНАТ ИСТИНСКИТЕ НЕИЗДАДЕНИ НЕЩА“ гласеше постингът на друг фен, който твърдеше, че знае със сигурност, че в сейфовете има материал за седемнайсет албума.

— Кой е този човек? — попита тя Дънкан, след като се опита да прочете един параграф от неговата трескава и навремени затрогваща проза.