Джулиет гола

— Така изглежда. Кат ще си потърси апартамент в града, където Джаксън да може да преспива, когато пожелае.

— Значи гепи къщата на Кат?

— Засега.

— Че какво ще се промени?

— Или аз ще започна да изкарвам пари, или Джаксън ще стане на осемнайсет и ще отиде в колеж.

— Хайде на бас кое от двете ще се случи първо.

— Може „Джулиет гола“ да донесе малко печалба.

— Да, бе. Забравих, че имаш нов албум. Със сигурност милиони хора ще искат да чуят куци изпълнения на забравени песни.

Тъкър се засмя. Джон не познаваше музиката му, преди да се нанесе в квартала, но една нощ на пияна глава си призна, че след раздялата с жена му нонстоп слушал „Джулиет“. Имаше пренебрежително отношение към „Голата“ поради горе-долу същите причини, както онази англичанка, макар да не ги описваше с такова красноречие.

Тъкър отдавна не бе излизал да послуша някъде музика на живо и не можеше да повярва колко привично му се стори всичко. Нима нищо не се бе променило за цялото това време? Нима музикантите продължаваха да мъкнат апаратурата сами, да продават албумите и тишъртите си в дъното на залата и да говорят с откачени типове без приятели, които вече ги бяха гледали три пъти тази седмица? Но в живата музика нещата явно не се променяха. Всичко си оставаше същото. Баровете и групите, които свирят в тях, не се интересуват много от лъскавия свят на „Епъл“; вечерята щеше да е пакетчета топено сирене, а тоалетните щяха да са запушени и така до края на света.

Тъкър отиде на бара и взе питиетата им — кока-кола за себе си и „Джеймисън“ за Фъкър, и двамата седнаха на маса до стената, по-далече от малката ниска сцена и прожекторите.

— Но ти си окей? — каза Фъкър.

— Ами да.

— Чудиш ли се дали някога пак ще правиш секс?

— Още не.

— Време ти е.

— Щом ти можеш да намериш с кого да преспиш, всеки може. — Фъкър се виждаше с разведена учителка по английски от местната гимназия.

— Но ти не притежаваш моя чар.

— Лизет сигурно те е помислила за мен.

— Знаеш ли какво? От онази снимка не съм видял ей толкова файда с жените. Помисли върху това, братле.

— Мислил съм. И заключението, до което стигнах, е, че тази снимка е твоя, а не моя, и на нея приличаш на изтрещял психопат.

Светлината в заведението намаля и бандата излезе на сцената под общото безразличие на пиещите в бара. Музикантите не бяха първа младост и Тъкър се запита колко ли пъти са се изкушавали да прекратят свиренето и защо ли не бяха го направили. Може би просто нямаха какво друго да правят; може би дори си мислеха, че е купон. Не бяха лоши. Авторските им парчета не бяха нищо особено, но те си го знаеха, защото изпълняваха неща като „Хикъри уинд“ „Хайуей сиксти-уан“ и „Суийт хоум Алабама“. Знаеха си публиката. Тъкър и Джон бяха заобиколени от сиви кичари, хванати в опашки, и олисели темета. Тъкър се огледа за някого под четирийсет и видя един младеж, който моментално отклони поглед.

— Опа — каза Тъкър.

— Какво?

— Онова момче до тоалетната. Май те позна.

— Екстра. Напоследък не ми се случва често. Ще се повеселим ли?

— Как?

— Ще измисля нещо.

После стана твърде шумно за разговори и Тъкър се потисна. Беше се опасявал от такова униние. Заради това и не бе искал да излезе. Прекарваше дълго време в безделие, но за него безделието бе възможно единствено ако не мислиш, докато не правиш нищо. Проблемът в това да отидеш някъде с жива музика е, че няма какво друго да правиш, освен да мислиш, ако не изпаднеш в някакво интуитивно или интелектуално въодушевление, а Тъкър усещаше, че „Крис Джоунс Бенд“ не е в състояние да накара хората да забравят кои са и как са стигнали дотам въпреки цялото си потно усърдие. Посредствената и шумна музика те затваря вътре в самия теб, кара те да бродиш из собствения си ум, докато не започнеш да мислиш, че си на път да го загубиш. Седемдесет и пет минути насаме със себе си бяха достатъчни, за да успее да си припомни всяка мисъл, към която не би искал никога да се върне отново. Бе мислил за Кат и Джаксън, бе си припомнил всички прецакани бракове и деца; успоредно с това се простираше професионалната пустош на последните двайсет години като ръждясали релси покрай задръстена от трафика магистрала. Хората подценяват бързината на мисълта. Напълно постижимо е да се направи преглед на всички сериозни злополуки в един човешки живот в рамките само на един средно дълъг сет на кръчмарска банда.

Когато бандата помаха на малцината аплодиращи и слезе от сцената, Джон ги последва и хлътна във вратата отстрани. Няколко минути по-късно ги изведе обратно за бис.