Джулиет гола

Какво да каже? Тъкър не можеше да измисли нищо. По-точно, не можеше да измисли нищо полезно. „Да опитаме отново?“ „Зная, че мога да се променя?“ „Искаш ли да говорим със специалист?“ Досегашният му богат опит с провалени връзки можеше да послужи само донякъде: колкото да го накара да приеме неизбежното много по-бързо. Той беше като монтьор, който можеше да хвърли поглед на някоя стара кола и да каже на собственика й: „Да, мога да опитам. Но истината е, че ще се върнеш пак след два месеца, а дотогава ще си похарчил маса средства“. Беше правил опити да се промени; беше ходил на брачен консултант, беше опитвал отново и отново, но всичко това бе послужило единствено да смекчи донякъде агонията. Оказваше се, че опитът само ти позволява да бездействаш с чиста съвест. Опитът е силно надценено качество.

Беше изненадан да научи, че Кат се „вижда с един човек“, макар и само „полуплатонично“. (В пристъп на злоба той се почувства изкушен да поиска определение за „полуплатонично“, но се опасяваше, че Кат може наистина да се опита да даде такова и от това да произтече ненужен конфуз.) Така или иначе, новината не беше нито за първа страница на вестниците, нито дори за заглавие в спортния раздел. Тя беше млада жена и като такава не споделяше убеждението, че моногамната връзка между мъж и жена е обречена, безсмислена, жалка, безнадеждна; той очакваше и това да се случи, но по-късно. Разбира се, че се виждаше с някого. Тъкър се запита дали познава въпросния мъж, а после се поколеба да попита дали го познава. В крайна сметка се отказа. Знаеше какво ще стане: Кат ще му каже, че да, познава го, а на Тъкър щеше да се наложи да признае, че не си го спомня. Освен в случай, че Кат се срещаше с някой от неговите приятели, което беше малко вероятно, никое име, споменато от нея, нямаше да извика спомен.

Кат го гледаше вторачено. Той разбъркваше кафето си вече няколко минути. Дали го бе попитала нещо? Той върна лентата назад, докато чу глас.

„Мисля, че няма смисъл да продължаваме“, бе казала тя, което не беше точно въпрос, но изискваше някакво потвърждение, че е разбрал какво казва.

— Съжалявам, скъпа. Но мисля, че имаш право.

— Само това ли имаш да кажеш.

— Мисля, че да.

Джаксън влезе в стаята, видя там Тъкър и Кат да седят напрегнато и побягна обратно навън.

— Казах ти — рече Тъкър. Опита се да звучи спокойно, но беше ядосан. Джаксън беше умно дете и му стигаха точно три секунди, за да подуши опасността в стаята: тишината, явната напрегнатост на родителите му.

— Иди го доведи — каза Кат.

— Ти го доведи. Идеята беше твоя. — Когато видя, че Кат се кани да реагира, добави: — Имам предвид идеята да му съобщим по този начин. Официално.

Тъкър не знаеше как трябва да подходят, но чувстваше, че не бяха избрали верния начин. Откъде бе хрумнало на Кат, че трябва да го направят в малката стая. Никой от двамата не я ползваше. Тя беше тъмна и миришеше на мухъл. Със същия успех можеха да го събудят посред нощ и да започнат да му крещят с мегафон: „Ще се случи нещо странно и неприятно!“. А и конфигурацията Кат и Тъкър, седнали един до друг на канапето, не се случваше често в нормалния живот. Бяха от двойките, които седят един срещу друг.

— Знаеш, че не мога — каза Кат. — Ще дойде само ако ти го доведеш.

Това донякъде илюстрираше проблема, който му предстоеше да реши. Скоро — не днес, не тук и сега, но не след дълго — на Джаксън щеше да се наложи да избира с кого от двамата си родители да остане, а този избор бе предопределен. Като типичен американски „баща“ Кат не се виждаше с Джаксън особено често след първите шест месеца в живота му. Беше твърде заета да осигурява хляба на семейството. Кат съзнаваше, че няма да закусва със сина си често в близкото бъдеще, което правеше решението й да прекрати връзката им още по-забележително, помисли си Тъкър. Докато неговото чувство за увереност, знанието, че предстоящият развод няма да го раздели със сина му, вероятно в голяма степен притъпяваше желанието му да изглади нещата. Той и Джаксън бяха истинската двойка и не се нуждаеха от адвокат.

Джаксън беше в стаята си и блъскаше бясно бутоните на евтината електронна игра. Не вдигна глава, когато Тъкър отвори вратата.

— Ще слезеш ли при нас?

— Не.

— Ще е по-лесно, ако говорим тримата заедно.

— Знам за какво искате да говорите.

— За какво?

— „Мама и татко имат проблеми, затова ще се разделят. Но това не означава, че не се обичаме, бла, бла, бла“. Готово. Вече няма за какво да слизам.

Господи, помисли си Тъкър. Само на шест години тези деца вече могат да пародират езика на брачния провал.

— Откъде научи тези работи?

— Ами от петстотин предавания по телевизията плюс петстотин деца в училище. Това прави хиляда, нали така?

— Да. Петстотин плюс петстотин прави хиляда.

Джаксън не можа да потисне кратката ликуваща усмивка.

— Добре. Не е нужно да слизаш. Но, моля те, бъди добър с майка ти.

— Тя знае, че искам да живея при теб, нали?

— Да, знае, и това я разстройва.

— Татко? Ще трябва ли да се преместим в друга къща?

— Не знам. Само ако искаш.

— Наистина ли?

— Да.

— Въпреки че нямаш пари?

— Да.