Джулиет гола

— Ако не беше преспал с друга, щеше да пиеш нес кафе.

Дънкан отчете с мълчание, че е изгубил точката, и отпи.

— Но си прав. По-хубаво е.

Ани се запита колко още такива точки трябваше да инкасира Дънкан, за да създадат помежду си връзка, която евентуално да издържи до края на живота им. Около хиляда? След което трябваше да започне да работи върху нещата, които наистина я тормозеха.

— Какво правиш тук?

— Ами аз, така де, още живея тук, нали?

— Не знам, ти кажи.

— Май не можеш да кажеш на някого дали живееш с него или не. Трябва консенсус — каза Дънкан.

— Искаш ли да живееш тук?

— Не знам. Малко съм се оплел, нали така?

— Да, така е. Трябва да те предупредя за нещо, Дънкан: нямам намерение да воювам за теб. Далаверата с теб е, че за теб не трябва да се воюва. Ти си моята опция за спокоен живот. В момента, в който престанеш да бъдеш това, вече не си опция за нищо.

— Така. Ясно. Ей това се казва право куме в очи. Благодаря ти.

Ани сви рамене в смисъл на „пак заповядай“, с което затвори едни безупречни две минути.

— Според теб имам ли шанс да се върна? Ако поискам?

— Не и когато поставяш нещата по този начин.

Едно нещо беше сигурно: остатъкът от петъчната вечер на Дънкан не се бе получил. Ани се изкуши да узнае подробности, но дори в яда си съзнаваше, че това желание беше вредно. Лесно можеше да се предположи обаче, че другата е била доста смутена от цъфването на Дънкан на прага й, ако там именно бе цъфнал. Той никога не бе проявявал особена дипломатичност, интуиция или чар, дори в началото на тяхната връзка, а оскъдните му запаси от тези качества вероятно бяха атрофирали напълно от петнайсет години неупотреба. Тази жена със сигурност се чувстваше самотна — невъзможно е човек да пристигне в Гулнес от другаде, без да е обладан от усещане за нещастие и провал, но ако някой е достатъчно отчаян, за да покани Дънкан директно в живота си в единайсет часа в петък вечер, то този човек е доста кух, ако не и напълно смахнат. Ани предположи, че Дънкан бе изкарал една безсънна нощ на кушетката.

— Какво да правя? — Това не бе реторичен въпрос. Той наистина очакваше от Ани съвет.

— Трябва да намериш къде да живееш, за предпочитане още тази сутрин. А после просто ще трябва да изчакаме да видим.

— А моята…

— Трябваше да помислиш за това по-рано.

— Ще се кача да…

— Прави каквото искаш. Аз ще изляза за два часа.

По-късно тя се запита какъв щеше да е въпросът му. А моята какво? Ако някой я принудеше с пистолет в челото да заложи в най-близкия букмейкърски пункт без какво Дънкан не би могъл да живее два дни, щеше да заложи на колекцията от буутлези на Тъкър Кроу.

Докато Дънкан си опаковаше багажа, тя отиде до работата. Каза си — при това съвсем буквално, мърморейки под носа си, — че трябва да навакса с електронната си кореспонденция, но дори за Малкълм нямаше да е сложно да отгатне, че Ани иска да провери дали има имейл от Тъкър. Това беше нейната любовна авантюра на работното място, с мъж от друг континент, когото не познаваше и с когото едва ли някога щеше да се запознае.