Джулиет гола

Надяваше се да говори за някаква забравена уговорка. Надяваше се нормалният живот да се възстанови и двамата да оставят тази злощастна случка зад себе си.

— Ти се изнасяш — каза Ани.

— О. Уау. Ха. Не, не, не говоря за това — каза Дънкан.

— Може би. Но аз говоря за това. Дънкан, току-що похабих половината си живот по теб. По-точно цялата си младост. Нямам намерение да похарча нито ден повече.

Тя бръкна в чантата, извади банкнота от десет паунда, хвърли я на масата и излезе.

Глава 7

— И как се чувстваш сега?

— Говняно, Малкълм. Как мислиш, че се чувствам?

— Дефинирай… тази дума.

— Като говно.

— Можеш повече от това, Ани. Ти си интелигентна млада жена. Освен това ще пусна десет пенса в мръсната касичка от твое име.

— Моля те, недей.

— Първия път ти прощавам, но вторият беше безпричинен. Не е добре да се нарушават правилата. При никакви обстоятелства.

Малкълм порови из джоба си, намери една монета и я пусна в касичката на рафта зад себе си. Касичката бе направена така, че с пускането монетата се завърташе и продължаваше да се върти известно време, преди да падне, затова последвалата минута изтече в мълчание; никой от двамата не пожела да проговори, докато монетата не престане да се върти. Този път сякаш бе необходимо необичайно дълго време, преди да се чуе успокоителното издрънчаване, уведомяващо, че монетата се е присъединила към останалите, всяка от които свидетелстваше за някакъв цинизъм, изречен от Ани в момент на агония, като никой от въпросните цинизми не би стреснал и десетгодишно дете.

Няколко месеца преди това Ани бе споделила с Роз, че от всички трудни взаимоотношения, които имаше с хората, тези с Малкълм й причиняваха най-много тревоги. До петъчното къри Дънкан не бе й създавал никакви главоболия; с майка си говореше по петнайсет минути в седмицата и я виждаше рядко, откакто се бе преместила да живее в Девън. Но Малкълм… С Малкълм се виждаше всяка събота сутрин за цял час и всеки път, когато повдигнеше въпроса да разредят или изобщо да прекратят срещите си, Малкълм видимо се разстройваше. Всеки път, когато Ани замечтаеше да напусне града и да се засели в Манчестър, Лондон или Барселона, отсъствието на Малкълм от тези градове веднага изникваше като съображение — може би след липсата на Дънкан, но преди привлекателността на чуждата кухня, климат или култура.

Малкълм беше нейният терапевт. Бе попаднала на визитката му в местния здравен център, който посети един-два пъти по повод притеснението си от липсата на деца, но почти веднага разбра, че Малкълм е безполезен: бе твърде притеснителен, твърде възрастен и твърде лесно се потрисаше дори от Ани, която не вършеше нищо шокиращо. Когато обаче му обясни, че не й върши работа, той започна да я увещава да размисли и свали таксата си от трийсет паунда на час на петнайсет, а после на пет. Оказа се, че Ани е неговият първи и единствен клиент. Бил се пенсионирал рано от чиновническата си работа, за да следва, било му амбиция от десет години, щял да напредне бързо, и без това бил единственият сериозен терапевт в Гулнес, никога нямало да попадне на друг толкова интересен човек като нея… Ани просто нямаше сърце или воля да се махне и вече две години търпеше въртящите се монети. Отказа да се занимава с касичката за цинизми и поради това вътре се въртяха само десетпенсовите монети на Малкълм. Защо Малкълм толкова държеше на „мръсната касичка“, за нея беше пълна загадка.

— Защо толкова държиш на мръсната касичка?

— Тук сме, за да говорим за теб.

— Все пак не гледаш ли телевизия? Хората казват… тази дума непрекъснато.

— Гледам телевизия. Просто не гледам такива предавания. Хората не изпитват нужда да псуват в „Пътища и антики“.

— Ето, виждаш ли, Малкълм, точно такива забележки ме навеждат на мисълта, че не си подхождаме.

— Какви? Това, че в предаванията, които гледам, хората не псуват?

— Да, но го казваш толкова превзето.

— Съжалявам. Опитвам се да бъда по-малко превзет.

Каза го тихо и смирено, сякаш се самобичуваше. Ани се почувства ужасно, както често се случваше, докато си говореше с Малкълм за дреболии. Това бе причината накрая да се предаде и да започне да му казва това, което се очакваше да споделя със своя терапевт — неща за родителите си и за своя злополучен любовен живот, — това ги спасяваше от депресиращото, конфузно бърборене на маловажни теми.

— Унизена — каза тя неочаквано.

— Моля?

— Нали искаше да бъда по-старателна в дефинирането на чувствата си. Чувствам се унизена.

— Естествено.

— Бясна на себе си и на него.

— Защото?

— Защото нямаше начин това да не се случи. Или той щеше да срещне някого, или пък аз и край. Затова трябваше да си тръгна още преди години. Всичко беше инерция. И ето, че съм пре… изоставена.