Джулиет гола

Малкълм замълча. Ани знаеше, че терапевтите използват такава техника — ако мълчат достатъчно дълго, накрая обектът на терапията ще изкрещи: „Спах с баща ми!“, и всички ще се разотидат доволни. Знаеше също, че при Малкълм този метод работи наопаки. Ако Ани почакаше достатъчно дълго, той щеше да изтърси нещо глупаво, за да прекъсне собствената си тишина, и двамата щяха да започнат да спорят. Понякога всичките петдесет минути изтичаха в спор, което поне помагаше времето да минава по-бързо. Ани нямаше нищо против възклицанията на Малкълм, стига да успееше навреме да потисне раздразнението си от тяхната нелепост.

— Има нещо странно във вашето поколение.

Ани едва се сдържа да не вдигне презрително вежди, надушвайки самодоволната провокация, която почти неминуемо щеше да последва тази забележка.

— Какво, Малкълм?

— Ами много мои познати имат нещастен или мъчителен брачен живот. Или скучен такъв.

— Е?

— Но всъщност са доволни.

— Щастливи в нещастието си.

— Ами да, примирени.

Ани си помисли, че Малкълм за първи път обобщаваше толкова ясно абсурдния парадокс на своята амбиция. Той беше англичанин на определена възраст, принадлежеше на определена класа и произхождаше от определен район, а хората като него вярват, че нищо не е толкова страшно, че да не може да се понесе. Оплакването е признак на слабост, затова нещата стават все по-зле, а хората все по-стоически ги понасят. От друга страна, какво е терапията без оплакване? Та оплакването е самата същина на процеса, човек дава израз на недоволствата и болките си с надеждата да му се помогне. Ани се разсмя.

— Сега пък какво казах? — уморено попита Малкълм.

Ани сякаш чуваше гласа на майка си някъде наоколо. Това бе тонът, който тя използваше, когато Ани я хокаше заради изявления от сорта на това, че ИРА убива хора или че децата трябва да имат бащи. Сега Ани разбираше, че в екзотичния политически климат на осемдесетте относително безспорни и банални истини звучаха като подстрекателски фашистки лозунги.

— Сигурен ли си, че тази работа е за тебе?

— Защо?

— Причината да идвам тук е, че не желая да съм напълно доволна от своя нещастен, скучен, мъчителен брачен живот. Искам повече от това. А ти смяташ, че съм някакво мрънкало. Сигурно накрая ще започнеш да смяташ, че всеки, който седи на този стол, е мрънкало.

Малкълм заби очи в килима, където, изглежда, се бе запилял отговорът на въпроса.

— Не съм сигурен, че проблемът е в това.

— Тогава в какво е, щом не е в това?

— Каза, че не искаш да бъдеш напълно доволна.

— Да. От скапания си живот. — Изрече това така, сякаш той беше глух, което може и да бе донякъде така. За миг се запита дали причината за незадоволителните резултати от техните сесии не се криеше в евентуална негова глухота. Дали пък това, че Малкълм понякога не чуваше какво говори тя, не се дължеше на факта, че просто не чува?

— Контекстът е важен.

— Но хората, които са напълно доволни, не водят скапан живот — възрази той.

Ани отвори уста да изстреля унищожителната реплика, която винаги й хрумваше, щом Малкълм поднесеше някое от своите наблюдения, но за нейна изненада, такава нямаше. Устата й бе празна. Нима той бе прав? Дали пък доволството не означава повече от начина на живот? Това беше първото нещо, изречено от Малкълм, което я накара да се замисли.

Тя не бе казала на Дънкан, че ходи да говори за проблемите си всяка събота сутрин. Той си мислеше, че ходи на фитнес или на пазар. Не че щеше да е недоволен, ако разбереше. Дори щеше да се гордее с този факт, макар да не участваше пряко в терапевтичните сражения — за него това щеше да бъде още едно доказателство, че те стоят встрани и по-високо от останалите хора в Гулнес. Това беше и една от причините тя да не го посвещава в тайната си. Другата причина беше, че тя всъщност нямаше никакви други проблеми освен самия Дънкан. Отначало той нямаше да иска да знае, а след това щеше да поиска да узнае всичко, което пък щеше да е невъзможно. Така че тя просто си взимаше банския или пък се връщаше с книга втора ръка от благотворителния базар, или с чифт евтини обувки, или с торба зеленчуци и Малкълм си оставаше тайна. Когато напусна къщата на терапевта в горната част на града близо до прогимназията и тръгна обратно пеша, тя си даде сметка, че не беше необходимо да купува нищо, за да баламосва Дънкан, че не е разправяла на някакъв напълно непознат човек какво разочарование й е той. Чувстваше се странно да се прибира у дома с празни ръце. Странно, малко несигурно, и да, мъничко тъжно. Тези лъжи й напомняха, че има някого, при когото да се върне у дома. Но когато се прибра в ново опразнената си къща, вътре седеше Дънкан и я чакаше.

— Направих кафе — каза той. — В джезве.

Джезвето бе важно, инак не би го споменал. Дънкан смяташе, че приготвянето на истинско кафе изисква твърде много шетня с всичкото там дозиране и чакане, и повтаряше, че нес кафето си му харесва. Жестът му очевидно беше знак на разкаяние за изневярата му.

— Брей, много съм ти задължена.

— Не бъди такава.

— Защо да ме интересува какво кафе пиеш?

— Ако не бях преспал с друга, щеше да се зарадваш.