Джулиет гола

В събота музеят отваряше чак в два и вътре нямаше никого. Тя уби първите пет минути от обещаното двучасово отсъствие в мотаене из така наречената „постоянна експозиция“. От доста време не бе поглеждала онова, което показваха на хората за пари, но не изпита чак такова неудобство, от каквото се опасяваше. В повечето музеи на крайбрежни градчета могат да се видят машини за къпане — характерните викториански плажни кабинки на колела, позволяващи на дамите да се топнат в морето, без да се излагат на погледите на присъстващите, но не във всеки музей можеше да се види куклена сцена с Пънч и Джуди от деветнайсети век заедно с гротескните кукли. Типично за Гулнес, той бе последният град в Обединеното кралство, където продължили да използват топачи и къпачи; топачите топяли дамите в морето, докато къпачите правели същото с кавалерите. Тези термини излезли от употреба някъде през петдесетте години на деветнайсети век. Гулнес обаче бил толкова изостанал, че музеят пазеше фотографски доказателства за този занаят чак от края на деветнайсети век. За своя изненада установи, че фотографската им колекция бе наистина добра. Тя поспря пред любимата си снимка — състезание по строене на пясъчни замъци, вероятно от началото на века. На снимката имаше малко деца — едно момиче на преден план с рокля до коленете и шапка против слънце, сякаш направена от вестник, но състезанието се радваше на многобройна публика. (Дали и сега Роз би казала, че това вероятно е най-хубавият ден в живота на някой беден миньор — когато е бил на първия ред в публиката на състезанието по строене на пясъчни замъци?) Вниманието на Ани обаче бе привлечено от някаква жена отдясно, която строеше църковна кула и беше облечена в дълго палто и евтина сламена шапка, с която изглеждаше тъжна и окаяна като селянка от Виетнамската война. Ти вече си мъртва, мислеше си Ани всеки път, когато я гледаше. Ще ли ти се да не бе похабила времето си по този начин? Ще ли ти се да си бе казала „майната им“ и да си бе свалила палтото, за да усетиш слънцето на гърба си? Тук сме толкова за кратко. Защо разхищаваме времето си в строене на пясъчни замъци? Тя щеше да разхити следващите два часа, защото така се налагаше, но никога повече нямаше да похаби и секунда от времето, което й оставаше. Освен ако не вземеше да се събере отново с Дънкан или да остане на тази работа до края на кариерата си, или да гледа „Истендърс“ в дъждовната неделя, или да чете нещо различно от „Крал Лир“, или да си лакира ноктите на краката, или да посвети повече от минута на менюто в някой ресторант, или… Животът е нещо безнадеждно. Всичко в него е сбъркано.

Дънкан не бе и предполагал, че може да бъде толкова нещастен, колкото се почувства в индийския ресторант, когато призна на Ани за изневярата си и видя как тя си тръгва. Но събирането на багажа му се оказа дори по-конфузно. Разговорът по повод изневярата го бе подложил на най-болезнения поглед, който някога бе получавал, и скоро нямаше да може да забрави болката и гнева в очите на Ани, а ако не я познаваше така добре, можеше да си помисли, че в този поглед имаше и омраза, а може би и презрение. Сега обаче, докато прибираше дрехите си, се почувства физически зле. Пред него бе целият му живот и колкото и неща да натъпчеше в сака, нямаше да успее да отнесе най-важното. Дори да си прибереше всичко свое, то пак щеше да остане тук.

Бе прекарал предишната нощ с Джина, в нейното легло. Стори му се, че тя не е учудена, дори напротив — приказваше така, сякаш го бе очаквала. Дънкан се опита да обясни, че гледа на нея като на познат човек, който му дава подслон за известно време, но Джина, изглежда, не схващаше разликата, най-вероятно защото той пропусна да обясни, че е останал бездомен, както и причините за своята бездомност.

— Не знам защо ще искаш да правиш секс с мен една нощ, а на следващата да спиш на кушетката — каза му тя.

— Е, двете нощи не бяха поредни — отвърна Дънкан и сякаш чу изпуфтяването на Ани.

— Не, но междувременно не се е случило нищо особено, нали? Освен ако не искаш да ме разкараш. В който случай нямаш място и на кушетката. Тогава си вън. — Джина се изсмя и Дънкан се изхили в отговор.

— Не, не. Но…

— Добре. Точка по въпроса.

— Просто…

Джина обгърна врата му с ръце и го целуна по устата.

— Миришеш на бира.

— Изпих… Пиех бира, когато… — Опита се да си спомни дали досега изобщо бе споменал за Ани. Даваше си сметка, че доста пъти бе използвал израза „Ние, тоест аз“ в двата или трите си разговора с Джина, като например „Не можем, не мога да гледам само един епизод от «Наркомрежа»“ или „Ходихме, ходих на малка екскурзия в Щатите това лято“, макар Джина да не бе проявила интерес към произхода на това необичайно местоимение. А по-късно, когато се научи да изключва съществуването на Ани, се наложи да я представи отново анонимно, защото чувстваше, че звучи така, сякаш бе прекарал последните петнайсет години в ходене на кино и слушане на музика самичък. Затова подмяташе фрази като: „Да, гледал съм го. С жената, с която се виждах. По онова бреме“.