Джулиет гола

Дънкан се чувстваше малко неловко, пътувайки към къщата на Джулиет без Ани. Обикновено тя имаше грижата за транспорта до желаната точка, след което отново тя знаеше как да се върнат обратно. Той, от своя страна, щеше да посвети своята душевна енергия на личността Джули и албума „Джулиет“; беше намислил да го изслуша два пъти от край до край, първия път в официалната версия, а втория в реда, в който, според звуковия инженер на албума, самият Тъкър Кроу е искал да бъдат песните. Но това вече нямаше как да стане, защото му се налагаше да концентрира цялото си внимание върху БАРТ — метрото, обслужващо Района на залива. Доколкото можеше да се ориентира, първо трябваше да стигне до Пауъл стрийт и да вземе червената линия до Северен Бъркли. Изглеждаше просто, но, разбира се, не беше, защото със слизането в метрото стана ясно, че няма как да разпознае кой влак е червена линия и кой — не, а не можеше да попита. Въпросът щеше да го изобличи като пришълец и макар това да не би имало значение в Рим, Париж или дори в Лондон, то имаше значение тук, където се бяха случили толкова важни за него неща. И тъй като не можеше да попита, в крайна сметка се озова на влак от жълтата линия, а нямаше как да разбере, че се движи по жълтата линия, докато не се оказа в Рокридж, което означаваше, че трябва да се върне до спирката на Деветнайсета улица в Оукланд и да се прекачи. Какъв й беше проблемът? Разбираше, че тя не е чак толкова запалена по Тъкър Кроу, колкото него, но за последните години беше започнала да навлиза по-сериозно в нещата. Един-два пъти я беше заварил вкъщи да слуша „Ти и твоят перфектен живот“, макар да не бе успял да я запали по гадната, но велика версия от буутлега в „Ботъм лайн“, където Тъкър разбива китарата си на парчета в края на солото. (Звукът беше малко глух и по време на последния куплет някакъв пиян непрекъснато крещеше „Рокендрол!“ в микрофона на записващия.) Беше се престорил, че отказът й да дойде с него е в реда на нещата, но в действителност бе наранен. Наранен и, поне за момента, изгубен.

Слизането на спирка Северен Бъркли си беше подвиг и за награда той си позволи да попита в коя посока се намира Едит стрийт. Няма проблем, ако не знаеш някоя местна улица. Дори местните може да не знаят всичко. Само дето в мига, в който си отвори устата, жената, към която се бе обърнал, започна да му разправя, че след като завършила, живяла една година в Кенсингтън, Лондон.

Малко се изненада, че улиците са толкова дълги и стръмни, а къщите — толкова раздалечени, та докато стигне адреса, беше потен и жаден, а мехурът му беше на ръба да се пръсне. Несъмнено щеше да е проява на съобразителност, ако се бе отбил в някое заведение до метрото, за да пийне нещо и да използва тоалетната. Но и по-рано се бе случвало да го мъчи жажда и да му се пикае и винаги досега бе устоявал на желанието да влезе в чужда къща.

Когато пристигна на Едит стрийт номер 1131, видя пред къщата да седи някакъв хлапак, опрял гръб на оградата така, сякаш беше издигната само заради него. Беше в късна тийнейджърска възраст, с дълга мазна коса и рядка брадичка, и когато разбра, че Дънкан е там, за да види къщата, стана и се отупа от прахта.

— Йо — каза.

Дънкан се прокашля. Не можа да се насили да върне поздрава, затова каза „здрасти“ вместо „здравей“, демонстрирайки, че и той може да се държи свойски.

— Няма ги — каза хлапакът. — Може да са заминали за Източния бряг. В някой от Хемптъните, Южен ли, Северен ли.

— А, ясно. Добре.

— Познаваш ли ги?

— Не, просто… Аз съм, така де, кроулог. Бях в района и ми хрумна, нали се сещаш…

— От Англия ли си?

Дънкан кимна.

— Дошъл си чак от Англия да видиш къде Тъкър Кроу е мятал камъни? — Хлапакът се захили и Дънкан също се засмя.

— Не, не, за бога. Ха! Бях в града по работа и ми хрумна, сещаш се… А ти какво правиш тук?

— „Джулиет“ ми е любимият албум на всички времена.

Дънкан кимна. Учителят в него понечи да отбележи нелогичността на отговора, но фенът разбра всичко. И как иначе? Не разбираше само седенето на тротоара. Планът на Дънкан предвиждаше да погледа, да си представи траекторията на камъните, евентуално да направи няколко снимки и да си тръгне. Момчето обаче сякаш възприемаше къщата като някакво свещено място, където може да намери дълбок душевен покой.

— Вече съм идвал шест-седем пъти — каза хлапакът. — Всеки път ме размазва.

— Разбирам те напълно — каза Дънкан, макар всъщност да не разбираше. Дали заради възрастта или заради своята англичанщина, но той никак не беше размазан, нито дори му беше хрумвало да се размазва. Все пак това отпред беше просто една симпатична къщурка, а не Тадж Махал. Пък и повикът на мехура му осуетяваше всякаква естетическа наслада към конкретния момент.

— Случайно да знаеш… Как се казваш?

— Елиът.

— Аз съм Дънкан.

— Здрасти, Дънкан.

— Елиът, случайно да знаеш дали наблизо има някой „Старбъкс“? Или нещо друго? Трябва ми тоалетна.

— Ха! — каза момчето.

Дънкан го зяпна. Що за отговор беше това?

— Абе, знам една съвсем наблизо. Но се заклех повече да не я използвам.