Джулиет гола

— Може би малко попрекали с него. Хайде да те почистим. Ани, имаш ли резервни чаршафи?

Докато го миеха и сменяха чаршафите, Ани се опитваше да отпъди мисълта, че е неудачник, нещастен човек, че е родена под лоша звезда. Усещането, че няма късмет, и бе привично, но все пак трябваше да признае пред себе си, че положението й може да се разглежда под различни ъгли. Като например, че ако е решила да се влюби в американец, и то с невръстен син и дом в Америка, който й е погостувал няколко дни, доколко завръщането му в Америка може да се припише на лош късмет? И дали някой по-трезвомислещ не би успял да предвиди подобен развой? Има и друг ъгъл, под който могат да се погледнат нещата: решаваш да напишеш статия за някакъв слабо известен уебсайт, посветена на албума на музикант, който от двайсет години живее в пълно усамотение. Въпросният артист прочита статията, свързва се с теб и ти идва на гости. Той е много привлекателен, също те харесва и ти преспиваш с него. Къде е лошият късмет в цялата тази история? Може би някой с по-слънчев характер би стигнал до заключението, че в последните две седмици са станали около седемнайсет различни чудеса? Е, да. Но тя не притежаваше слънчев характер, така че кофти. Щеше да продължи да живее с убеждението, че е най-нещастната жена на света.

А какво да кажем за предната вечер, когато се престори, че си слага противозачатъчно средство с тайното намерение да забременее? Колко късмет ще й трябва на нейната възраст, на неговата възраст, при неговото здравословно състояние? Но може би нямаше противоречие. Тя вече предчувстваше разочарованието, което щеше да настъпи заедно с месечния й цикъл, и може би в това беше смисълът — едно последно, необоримо доказателство, че няма смисъл да се опитва да бъде щастлива, защото бездруго ще се провали.

— Може ли да легна в твоето легло?

— Разбира се — каза Тъкър.

— Може ли само при теб?

— Разбира се.

Тъкър погледна Ани и вдигна рамене.

— Благодаря — каза той. През следващите няколко седмици тази единствена дума щеше да бъде подложена на повече анализи, отколкото можеше да понесе.

— Какво да кажа на мама за пътуването? — попита Джаксън, докато чакаха самолета да излети.

— Каквото искаш.

— Тя нали знае, че си бил болен?

— Да.

— И знае, че не си умрял.

— Да.

— Супер. Как се пише Гулнес?

Тъкър обясни.

— Много странно — каза Джаксън. — Имам чувството, че не съм виждал мама от сто години. Но като се замисля какво сме правили, не е толкова много, нали?

— Съжалявам.

— Няма нищо. Може би ако погледам повече „Спондж Боб“ на връщане, екскурзията ще ми се стори по-интересна.

Тъкър не можеше да прецени дали това е хитър начин за извоюване на родителското благоволение или просто поднесена, но дълбока идея за връзката между времето и повествованието. И все пак Джаксън се беше докоснал до нещо съществено. Не се беше случило кой знае какво. В рамките на няколко дни той беше получил инфаркт, беше говорил с всичките си деца и с две от бившите си съпруги, беше посетил нов град и беше преспал с нова жена, беше се запознал с човек, който промени мнението му за собственото му творчество, но нищо от това не беше променило съществено живота му. Той не беше научил нищо и не се бе развил никак.

Може би пропуска нещо. Едно време такова пътуване щеше да вдъхнови написването на няколко парчета; можеше например да се получи добър текст на тема смърт в непозната земя. А Ани… можеше да я превърне в своята прекрасна избавителка от Севера, която му помогна да помъдрее и да оздравее. А може би също така да немее и пред нея да благоговее. Или пък тя в хамак да го люлее. И да му пее. Но ако вече не можеше да пише песни, какво му оставаше?

Той си даде сметка, че когато пишеш автобиографични песни, номерът е да превърнеш сегашното в минало. Вземаш някакво чувство, приятел или жена и го превръщаш в нещо приключило, за да можеш да говориш за него с категоричност. Слагаш го зад стъклена витрина, гледаш го и го обмисляш, докато не постигнеш нещо от смисъла му — така бе постъпвал той с почти всеки срещнат, с всяка своя жена, с всяко свое дете. Истината за живота е, че нищо не е приключило, докато умреш и оставиш след себе си куп недовършени сюжети. Той някак си беше успял да запази мисловната настройка на творец на песни дълго, след като беше престанал да твори песни, и беше крайно време да я промени.

— Хм — каза Малкълм и млъкна, а Ани се помъчи да не се разсмее. Тя бе приказвала бързо и непрекъснато, без цинизми (постара се да нарича Фалшивия Тъкър с пълното име, а не със съкратеното) в продължение на петнайсет минути и колкото и дълго да мислеше той да мълчи, тя нямаше да наруши тишината. Негов ред беше.

— Може ли да се намерят негови албуми?

— Току-що обясних, Малкълм. Последният излезе преди няколко седмици. Той беше поводът да се запознаем.

— О, да. Извинявай. Да си го купя ли?

— Не. Току-що обясних и това, Малкълм. Това не му е най-хубавият албум. Пък и едва ли, ако слушаш музиката на Тъкър, това ще ни бъде от полза.

— Ще видим. Знае ли човек.

— Май сме водили този диалог и преди.