Джулия

Джулия седна на единия от столовете. Сестрата се обърна и излезе.

Миг по-късно се чуха приближаващи стъпки. Вратата се отвори пред масивния силует на Робърт, който отстъпи, за да направи път на една жена. В началото Джулия помисли, че се е излъгала. Това безформено създание, увито в избелял пеньоар, нямаше никаква прилика със снимките на Хедър Ръдж, която даже на четиридесет години беше слаба с овално, добре оформено лице и с подчертана чувственост. Джулия погледна Робърт, но той беше седнал на една табуретка в дъното на стаята със скръстени върху корема ръце и поглед, забит в краката му.

Жената продължаваше да стои на прага. Приличаше на онези повехнали и изгубили разсъдък жени, които Джулия видя в другите стаи.

— Как се казвате — попита жената, като разсея донякъде първите впечатления на Джулия.

— Извинете ме… — каза Джулия и стана. — Толкова държах да се срещна с вас. Вие сте Хедър Ръдж?

— Мисис Лофтинг?

„Те ме измамиха — помисли си Джулия. — Довели са ми някоя друга“.

— Мисис Лофтинг? — повтори жената.

— Да — каза Джулия. — Наистина съжалявам, но бях… толкова съм развълнувана да ви срещна… Купих вашата къща, знаете ли. Мисля за вас. Често мисля за вас. — С провлечени стъпки старата жена отиде да седне срещу Джулия. Няколко бели косъма бяха поникнали отстрани на бузите й.

— Защо сте искали да ме видите?

Жената погледна недоверчиво Джулия.

— Защо ли? — Джулия се наведе към нея. — Не знам откъде да започна… Обичате ли да имате посещения? Добре ли се отнасят с вас тук?

— Не чак толкова. Но е по-добре от затвора, знаете ли? — В гласа й още се долавяше акцент от Средния запад. — Няма нужда да ми казвате какво става навън. Ние имаме право да четем… разни неща.

— О, трябваше да ви донеса нещо за четене, някоя книга или списание, няколко джобни издания. Чисто и просто забравих.

Жената с похабеното лице я гледаше безучастно.

— Дойдох да поговорим за вас.

— Аз не съм нищо. Аз съм на сигурно място. Тук нищо не може да ми се случи.

Джулия не знаеше какво да каже, после от устата й се изплъзна:

— Моята дъщеря също умря. Ние имаме общи неща, важни неща.

— Значи вие вярвате, че моята е мъртва? — каза жената с наведен надолу поглед. — Така мислят всички. Но те не я познаваха. Оливия не е мъртва. А защо би трябвало да се интересувам от дъщеря ви, мисис Лофтинг?

— Не е мъртва? Но…

— Няма „но“. Така е, както казвам. Защо се интересувате от Оливия? Мислех, че сте тук, за да говорите с мен, мисис Лофтинг?

Внезапно старата жена се пошегува:

— Бедната глупачка! Вие не знаете къде се намирате. — Явно беше, че Джулия не можеше да схване казаното.

„Трябва да започна отначало…“

— Също би трябвало да знаете къде се намира той.

— Случиха ми се някои неща и трябва да говоря за това с вас. Прочетох всичко, което пишеше за вас в старите вестници. В продължение на дни. И мисля, че съществува връзка между нас…

— Погледнете ме добре, мисис Лофтинг — каза другата жена. — Аз съм тази, която е мъртва, не Оливия. Мисис Лофтинг! Любезната мисис Лофтинг идва да посети бедната луда! Яжте собствените си лайна, мисис Лофтинг. Търкаляйте се в собствените си лайна, мисис Лофтинг. Тогава ще знаете какво съм аз.

Джулия направи нов опит:

— Мисля, че мога да ви помогна… Част от самата вас е затворена в моята къща. Чувам ви да говорите понякога. Мислите ли, че съм луда, като казвам това? Защо казахте, че тук сте на сигурно място?

Мисис Ръдж бе станала внимателна.

— Не мога да направя нищо за вас, велика и превъзходна, мисис Лофтинг. Аз ви презирам. — С разкривено лице тя храчеше думите си. — Вървете си, живейте във вашата къща! Ще ви говоря за Оливия, мисис Велика и Превъзходна, мисис Любезна. Искате да знаете? Оливия беше лоша. Злокобна. Злото — от него не можеш да се отървеш. То си отмъщава. Това, което иска, е отмъщение и то го получава.

— И… тя как си отмъсти?

Мълчанието на мисис Ръдж беше по-лошо от презрението.

— Искате да кажете, че тя ви е подтикнала да направите това, което сте извършили?

— Тя се смее, тя се подиграва с мен. И с вас също се подиграва. Не я ли чувате? Вие нищо не знаете. Нищо. — Бялото и плоско лице с изкривена, тръпнеща уста и почти затворени очи се приближи до Джулия. — Направих това, което направих, мисис Лайно, защото видях какво представлява тя. Имате ли още нужда да ме питате какво беше нейното отмъщение?

— Мисис Ръдж — настоя Джулия. — Тя наистина ли направи това, което повярваха хората?

— Това, което представляваше тя, беше по-лошо от стореното от нея. Обикновените хора не могат да имат и най-малка идея за това. Доволна съм, че съм тук, мисис Лофтинг. Искате ли да ви открия една тайна? — Изкривеното и лице беше изпълнено със злонамереност.

— Да, искам да знам — каза Джулия, наведена над масата, за да улавя неясните думи.

— Бихте имали късмет, ако сте на моето място. — В ъгъла си Робърт подсмъркна шумно. — Вие сте идиотка, мисис Лайно. Такава идиотка като всички нас тук.