Джулия

Отпусна се на дюшека, надявайки се, че Марк скоро ще се върне. На другия край вратата на шкафа беше отворена и Джулия разгледа малкото дрехи, окачени на огънати метални жици. Очевидно имаше една единствена вратовръзка, широка почти двадесет сантиметра, сребриста на цвят, с нарисувано на нея сияйно слънце, като портокал. Помисли си за стотиците раирани вратовръзки на Магнус, грижливо подредени в гардероба и намери сили да се усмихне. Марк имаше също и един костюм от зелен туид, датиращ явно от края на петдесетте години, който не личеше да е бил обличан оттогава. Магнус се преструваше, че дрехите не го интересуват изобщо, но притежаваше доста голямо количество. Имаше, например, шест чифта съвсем еднакви обувки, поръчани при обущаря на Корк Стрийт, който преди работеше за баща му. От това, което виждаше, Марк нямаше нито един чифт обувки, а само боти. Един чифт кафяви, и един черни, със закопчалка отстрани. И сандали. Имаше също и нещо кафеникаво, скрито в плик в дъното на шкафа. Цветът му на лъскав кестен й се стори познат и, осъзнавайки това, усети тревога, сякаш някакъв звънец се беше включил.

Протегна ръка и дръпна плика. Видя задната част на чифт обувки с ниски токове. Отстрани на шева беше отпечатано едно малко, дискретно „Д“ — фабрична марка. „Д“ означаваше Дейвид Дей, където бяха произведени обувките. Беше ги купила преди четири години и си спомняше дори цената. Тези обувки беше загубила, когато се промъкваше през прозореца първата нощ на Илчестър Плейс.

Джулия дълго време гледа обувките с пресекнал дъх, без да успее да си обясни това, което виждаше. Извади ги предпазливо, сякаш в шкафа имаше гърмяща змия. Горната част беше мръсна и малко издута от стоенето два дни навън. Значи Марк ги беше взел, а не Магнус.

„Чакай малко“ — каза си с разтуптяно сърце, като държеше обувките в ръка. Погледна дясната си китка с малката, зелена гривна, подарък от Марк. Един откраднат предмет, един даден предмет, — бе казала мисис Флъд. Джулия скъса гривната и я хвърли на мръсния чаршаф. Няколко пъти Марк бе дошъл след появяването на Оливия. Тя дори си помисли, че беше някакъв вид симпатична магия. Наистина, той се появяваше всеки път, всеки път.

А може би просто бе намерил обувките? В такъв случай защо трябваше да ги крие в шкафа?

Възприемчив, бе казала мисис Флъд. Той желае да бъде напълнен като бутилка.

Джулия осъзна, че от гърлото й излиза звук, който нито можеше да спре, нито да овладее. Сърцето й биеше в ребрата с такава сила, че беше невъзможно да го задържи, и караше гръдния й кош да кънти като барабан. Махна превръзката си. Чувстваше буквално как се пропуква, като тънка, крехка кост. Разрезът бе подут, а кожата на места се бе отлепила. С пръстите и ноктите на дясната си ръка тя разтвори раната. Бликна изведнъж светла кръв.

Той ще разбере, каза си тя. Дръпна грубо раната и кръвта, подобно на лента, потече по леглото на Марк. Изцапа с кръв също и обувките и ги остави на леглото. Остра болка прониза ръката й. Усети, че звукът, идващ от гърлото й, бе отслабнал и се бе превърнал в заглушено бучене. Сложи отпечатъци от раната си върху чаршафите на Марк.

Стана, погледна това, което беше направила, превърза отново ръката си и, без да обръща внимание на съвсем пресните петна по панталона си, изтича към вратата. Трябваше да си тръгне преди да се върне Марк. Вагината й пулсираше едновременно с китката. Наранявания. Изведнъж й дойде наум, че допреди пет минути имаше надежда за сигурност и дъхът й спря. Всяка сигурност беше само илюзия.

Джулия отвори вратата и вдигна боязливо глава, очаквайки да види усмивката на Марк Бъркли. Фин неуловим дъжд намокри лицето й. Изкачи шестте стъпала, които извеждаха на улицата. За няколко минути тънкият плат на блузата залепна за кожата й. Изтича до ъгъла, преследвана от усмивката на Оливия и от мисълта за Марк. Съществуваше един единствен изход, една единствена сигурност. Кейт я бе достигнала преди нея. В бързината и страха си забрави за Роувъра и се сети за него чак когато стигна до пресечката.

Къщата й се стори топла като оранжерия. Джулия хлопна външната врата и заключи, като знаеше, че Хейзел Мюлино я беше видяла да се прибира накуцвайки, с разчорлени коси и мокри дрехи. Съседката й стоеше пред страничната врата на къщата си, с бяло и лъскаво лице под черния си чадър, подобно на реклама за козметични продукти. Задъхана, Джулия чакаше зад вратата да се случи неизбежното. И действително, не бяха изминали и тридесет секунди преди звънецът да иззвъни. „Вървете си“ — прошепна Джулия.

Хейзел Мюлино почука на вратата, после пак позвъни.

— Всичко е наред — каза Джулия по-силно.

След като почука втори път, Хейзел Мюлино вдигна капака на пощенската кутия и започна да говори през процепа:

— Мисис Лофтинг? Имате ли нужда от помощ?

О! Джулия беше сигурна, че Хейзел бе коленичила пред вратата, за да бъде на височината на кутията. Сигурно изглеждаше чудесно така.

— Видът ви ми се стори… разстроен — продължи мисис Мюлино през процепа.

— Оставете ме на спокойствие. Вървете си от къщата ми.

— Не искам да ви безпокоя.