E. L. James - Fifty Shades Freed

В единайсет едва си държах очите отворени. Предадох се и бавно тръгнах към старата си стая. Свих се под завивката, зарових лице във възглавницата и най-сетне изплаках всичко, което бях трупала, цялата печал на света в силни, нечовешки, непристойни за една дама стенания.

Събудих се с натежала глава. Свежото есенно утро надничаше през прозорците. Погледнах часовника. Седем и половина. Първата ми мисъл... „Къде е Крисчън?“ Седнах и се огледах. На пода до леглото лежеше сребристосивата му вратовръзка. Любимата ми. Не беше тук, когато си лягах. Вдигнах я, огледах я и започнах да галя копринената материя. Вдигнах я и я сгуших до лицето си. Бил е тук и ме е гледал как спя. И пламъчето на надеждата -малко, неуверено и слабо - заблещука с поклащаща се светлинка в сърцето ми.

Госпожа Джоунс се занимаваше с нейните си неща в кухнята.

- Добро утро! - каза ми ведро.

- Добро да е. Крисчън?

- Излезе. - Усмивката й се стопи.

- Значи все пак се е прибрал снощи? - Исках да се уверя, макар, че държах вратовръзката му като доказателство.

- Да, прибра се - каза и след малко добави: - Ана, простете ми, че се намесвам, но моля ви, настина ви моля, не се отказвайте от него. Той е просто... упорит.

Кимнах и тя млъкна. От изражението ми сигурно й бе станало ясно, че не искам да обсъждам съпруга си точно в този момент.

На работа проверих имейлите си. Имах мейл от Крисчън.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Портланд

Дата: 15 септември 2011, 06:45

До: Анастейжа Грей

Ана,

Ще летя до Портланд днес. Имам работа в университета.

Реших, че може би ще искаш да знаеш.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Очите ми пак залютяха от сълзи. „Това ли е всичко?“ Стомахът ми се обърна. „По дяволите! Ще повърна“. Хукнах към малката тоалетна в офиса и едва стигнах навреме. Цялата закуска замина.

Едва ли имаше вероятност някога в живота си да се почувствам по-нещастна и смазана.

След малко някой почука на вратата.

-Ана?

Беше Хана.

-Да?

- Добре ли си?

- Сега излизам.

- Бойс Фокс е тук.

- Заведи го в залата за съвещания. Идвам след минутка.

- Искаш ли чай?

- Да, благодаря.

На обяд хапнах сандвич с аншоа и сирене. Този път успях да ги задържа. Седях и гледах монитора, напълно лишена от каквато и да е енергия и желание за каквото и да било, и се чудех как с Крисчън ще разрешим огромния си проблем.

Телефонът ми звънна. Подскочих. Погледнах екранчето -Мия. „Господи, само тя ми липсва! Нейното гугукане и ентусиазъм“. Зачудих се дали изобщо да й вдигам, но реших да не правя компромис с доброто си възпитание.

- Здравей - казах весело в слушалката.

- Е, Ана, отдавна не сме се чували. - Мъжки глас, при това познат. „Кой е това, по дяволите?!“

И внезапно мозъкът ми завря, цялата настръхнах, адреналинът ми трябва да е бил извън всякакви параметри, познати на науката. Светът спря да се върти, а организмът ми да функционира.

Защото това беше Джак Хайд.

22.

- Дж-дж... - Гласът ми беше изчезнал, удавен в ужас. Как беше излязъл от затвора? И защо се обаждаше от телефона на Мия? Зави ми се свят.

- Значи все пак ме помниш - каза той тихо и усетих горчивата му усмивка.

- Да, разбира се - отвърнах механично.

- Вероятно искаш да знаеш защо ти се обаждам

-Да.

„Затваряй телефона!“

- Не, не ми затваряй. Тъкмо си лафехме със сестричката на мъжа ти.

- Какво си направил? - прошепнах, като се мъчех да прикрия страха и паниката си.

- Слушай ме внимателно, малка извратена курво, дето се ожени за кинтите на оня и си играеш с пишките на хората. Прееба ми живота. Грей ми преебаха живота. И е време да ми се отплатите, да ми дадете дължимото. Тая малка кучка е тук, при мен. И ти, и оня ду-хач, за който се ожени, и цялото му шибано семейство ще платите!

„Господи каква омраза! Неговото семейство? Какво говори, по дяволите?“

- Какво искаш?

- Искам пари. Искам шибаните му пари и ги искам много. Ако нещата се бяха развили по друг начин, това щяха да са мои пари. Така че ти ще ми ги дадеш. Искам пет милиона долара. Днес.

- Джак, аз нямам достъп до такава сума.

- Имаш два часа да ги намериш. Точно два часа. Не казвай на никого, или кучката тука го отнася. Никакви ченгета. Нито дума на мъжа ти. Нито на охраната му. Ще разбера. Ясно?

Опитах се да отговоря, но паниката и страхът бяха залепили гласните ми струни.

- Ясно? - повтори той.

- Да - прошепнах.

- Или ще я убия.

Едва не припаднах.

- Не казвай на никого или ще я убия, а преди да я убия, ще я обезобразя. Имаш два часа.

- Джак, трябва ми повече време. Три часа. А как да съм сигурна, че тя е при теб?