E. L. James - Fifty Shades Freed

Тръгнах много бавно и тихо към фоайето, като внимавах за камерата до асансьора. Предположих, че Сойър е в кабинета на Тейлър. Отворих вратата на фоайето, като се опитвах да не вдигам никакъв шум. Затворих я внимателно зад гърба си и застанах на самия праг, плътно опряна до вратата, извън обсега на охранителната камера. Извадих телефона си и се обадих на Сойър.

- Да, госпожо Грей?

- Сойър, в стаята на горния етаж съм, можеш ли да дойдеш да ми помогнеш за нещо? - Говорех тихо, знаех, че е само на метри от мен.

- Идвам веднага, госпожо - каза той и усетих колко е объркан. Никога не му се бях обаждала за помощ. Сърцето ми беше в гърлото, биеше като напъхано в буркан, френетично. „Дали номерът ще мине?“ Затворих телефона и се заслушах как Сойър минава по коридора и тръгва нагоре по стълбите. Поех дълбоко дъх. Мина ми през ума, че бягам от собствения си дом все едно съм престьпничка.

Хукнах към асансьора и натиснах копчето. Вратите се отвориха шумно с онзи типичен за асансьорите оглушителен сигнал „пинг“. Скочих вътре и натиснах като обезумяла копчето за гаража. Стори ми се, че минаха години, и точно когато вратите започнаха агонизиращо бавно да се затварят, чух вика на Сойър.

- Госпожо Грей! - И го видях в процепа на затварящите се врати: тичаше към мен.

Но беше твърде късно.

Асансьорът плавно се спусна в гаража. Знаех, че имам две минутки преднина пред Сойър, а и знаех, че той ще направи всичко възможно да ме спре. Погледнах с копнеж към новото си ауди К.8, но се втурнах към сааба, отворих вратата, метнах чантата на предната седалка и се мушнах зад волана.

Запалих и с бясна скорост подкарах към изхода. Цели единайсет агонизиращи секунди чаках проклетата врата да се вдигне. Точно тръгвах, когато видях в огледалото за обратно виждане как Сойър излиза от сервизния асансьор и тича към колите. Удивеното му, дори обидено изражение ме порази.

Минах през рампата и подкарах по Четвърто авеню.

Най-сетне изпуснах въздуха, който бях задържала в дробовете си от... години. Знаех, че Сойър ще се обади на Крисчън или Тейлър, но реших, че с това ще се занимавам, когато му дойде времето. Не можех да го мисля точно сега. Сърцето ми се сви от мъка: не можех да си намеря място от притеснение, че Сойър вероятно вече е загубил работата си заради мен. „Не мисли за това. Трябва да спасим Мия. Да идеш до банката и да вземеш пет милиона долара“. Погледнах в огледалото за обратно виждане. Бях сигурна, че Сойър вече е зад мен или поне излиза от гаража със 8ЦУ-а, но от него нямаше и следа.

Банката беше модерна, лъскава, стъпки едва отекваха по пода, хората говореха тихо, навсякъде имаше прегради от светлозеле-но гравирано стъкло. Тръгнах към информацията.

- Да? - Младата жена на информацията ми се усмихна широко и фалшиво и за секунда съжалих, че съм с джинси.

- Искам да изтегля голяма сума.

Госпожица Фалшива усмивка повдигна вежда, по-фалшива и от усмивката й.

- Имате ли сметка при нас? - Не успя да прикрие сарказма си.

- Да - отвърнах. - Със съпруга ми имаме няколко сметки тук. Казва се Крисчън Грей.

Очите й се разшириха и фалшът отстъпи пред шока. Погледът й мина по тялото ми като четка за дрехи. Този път със смес от чувства - недоверие и страхопочитание.

- Моля, последвайте ме, госпожо - каза тихо тя и ме поведе към малък оскъдно обзаведен кабинет, чиито стени също бяха от зелено гравирано стъкло.

- Заповядайте, седнете. - И ми посочи черен кожен стол до стъклено бюро, на което се кипреха най-нов модел компютър и телефон.

- Колко бихте желали да изтеглите днес, госпожо Грей? - попита учтиво.

- Пет милиона долара - казах и я заковах с очи, все едно всеки ден тегля такива джобни.

Тя се опули.

- Ще трябва да доведа управителя. Извинете за въпроса, но да ви се намира документ за самоличност?

- Да. Но първо искам да говоря с управителя.

- Разбира се, госпожо Грей. - И тя се разбърза да го търси.

Потънах в стола и отново ме заля силен пристъп на гадене.

Поне револверът опираше успокоително в ребрата ми. „Не сега, не бива да повръщам сега!“ Поех дълбоко дъх и кризата премина. Погледнах нервно часовника си. Два и двайсет и четири.

В кабинета влезе мъж на средна възраст, леко оплешивял отпред. Беше със строг черен костюм и вратовръзка в същия свят. Протегна ръка.

- Госпожо Грей, аз съм Трой Уилън - каза и ми се усмихна, докато се здрависвахме. После седна зад бюрото срещу мен.

- Колежката ми каза, че искате да изтеглите значителна сума.

- Точно така. Пет милиона долара.

Той обърна глава към монитора на компютъра и набра някакви цифри.

- Практиката при нас е обикновено да изискваме от клиентите си предварително уведомяване при теглене на големи суми

- каза и се усмихна лъчезарно и дразнещо фалшиво. - За щастие обаче целият банков резерв на „Пасифик Нортуест“ е при нас -продължи с нещо като гордост. „Господи, тоя какво се опитва да направи? Да ме впечатли ли?“

- Господин Уилън, бързам. Какво е необходимо да направя? Нося шофьорската си книжка и чековата книжка за общата сметка. Само чека ли трябва да попълня?