E. L. James - Fifty Shades Freed

- Съжалявам. Искате ли вода?

Кимнах сърдито. Току-що бях напуснала съпруга си, Е, поне той си мислеше, че съм го напуснала. Подсъзнанието ми сви устни: „Нали така му каза?“

- Ей сега ще ви донесат вода и ще приготвят парите. Подпишете тук и подпишете и чека, за да го осребрим.

Постави формуляра на масата, подписах чека и после формуляра. „Анастейжа Грей“. Сълзите закапаха по бюрото, почти върху документите.

- След половин час ще сме готови с парите - каза Уилън.

Погледнах притеснено часовника си. Джак беше казал два

часа. С това чакане щяха да станат точно толкова. Кимнах, Уилън излезе на пръсти и ме остави сама с болката ми.

След няколко секунди, минути или часове - не знам колко, госпожица Фалшива усмивка влезе с гарафа и чаша.

- Заповядайте, госпожо Грей - каза и ми наля.

- Благодаря.

Тя излезе и ме остави пак така, сама със страха ми и обърканите ми мисли. „Ще оправя нещата с Крисчън, не е късно. Поне сега е извън опасност. Сега трябва да мисля за Мия. Ами ако Джак лъже? Ами ако изобщо не е при него? Трябва да се обадя на полицията“.

„Не казвай на никого“. Не, не можех да се обадя. Облегнах се и усетих успокоителния допир на револвера на Лийла. Кой да си помисли, че ще дойде време да съм й благодарна, че ме заплаши с тоя патлак? „О, Рей, толкова съм ти признателна, че ме научи да стрелям!“

Рей! Дъхът ми секна. Той щеше да ме чака довечера. „Може би е най-добре да му хвърля парите, да грабна Мия и да я заведа у дома. А през това време той да избяга. О, не, това е пълен абсурд!“

Телефонът звънна. Шаде - „Уоиг Ьоуе 1§ Кш§“ - изпълни стаята с нежност. „О, не! Какво иска Крисчън сега? Да върти ножа в раната ли?“

„Винаги ли е било заради парите?“

„О, Крисчън, как можеш да си помислиш това!“ Червата ми се обърнаха от ярост. Да, яростта е хубаво нещо. Пламнала, чиста ярост. Прехвърлих позвъняването направо на гласова поща. „После ще се занимавам с него“.

На вратата се почука.

- Госпожо Грей — каза Уилън, - парите ви са готови.

- Благодаря. - Станах и стаята се залюля. Впих пръсти в стола.

- Добре ли сте, госпожо Грей?

Кимнах и го изгледах с поглед, който можеше да отмести и скала. Поех дълбоко дъх, за да се успокоя. „Трябва да го направя! Трябва да спася Мия!“ Придърпах суичъра надолу, за да скрия револвера.

Господин Уилън не изглеждаше доволен, но ми отвори вратата.

Сойър чакаше на входа и внимателно се оглеждаше. Мамка му! Изгледа ме крайно недоволно, опитваше се да прецени реакцията ми и да разбере какво се случва. О, колко беше ядосан! Вдигнах пръст към него и с жест се опитах да му кажа, че ще се върна след минутка. Той кимна, телефонът му явно звънна и той вдигна. Можех да се обзаложа, че е Крисчън. Обърнах се, почти се сблъсках с Уилън, който вървеше точно зад гърба ми, и бързо се върнах в малкия офис.

- Проблем ли има, госпожо Грей?

Сойър можеше да обърка всичко. Погледнах Уилън настоятелно и казах:

- Пред банката има човек, с когото не желая да се виждам. Мисля, че ме преследва.

Той се облещи.

- Да се обадя ли на полицията?

- Не! - „Не мамка му! Сега какво да правя?“ Погледнах си часовника. Беше почти три и петнайсет. Джак щеше да се обади всеки миг. „Мисли, Ана! Мисли!“ Уилън ме гледаше все по-оза-дачено. Вероятно мислеше, че съм луда. „Та ти си луда!“ - не пропусна да изсъска подсъзнанието ми.

- Трябва да се обадя по телефона. Оставете ме сама за момент.

- Разбира се. - Мисля, че беше повече от облекчен да излезе от кабинета. Когато затвори вратата, набрах мобилния на Мия. Ръцете ми пак затрепериха.

- Охо, ето го и моя платежен чек - каза презрително Джак

Нямах време за простотии.

- Имам проблем.

- Знам. Охраната ти те е проследила до банката.

„Как е разбрал?“

- Ще се наложи да се отървеш от него. Зад банката има едно черно 81Л/, додж. До три минути да си тук!

„Доджът!“

- Може да отнеме повече от три минути. - Сърцето ми пак подскочи в гърлото.

- Умна си за курва, дето се шиба за пари, Грей. Измисли как да стане. И хвърли телефона си, щом стигнеш до колата. Разбра ли, кучко?

-Да.

- Повтори! - изкрещя той.

- Разбрах.

И затвори.

Мамка му! Отворих вратата. Уилън търпеливо чакаше отпред.

- Господин Уилън, ще имам нужда някой да ми помогне да занеса чантите до колата. Паркирана е зад банката. Имате ли заден изход?

- Да, за персонала - отвърна той още по-намръщено.

- Можем ли да минем оттам? Така няма да се налага да минавам покрай господина, който ме следи.

- Както желаете, госпожо Грей. Ще помоля двама от колегите да ви помогнат с багажа и ще пратя двама души от охраната с вас. Последвайте ме.

- И искам да ви помоля още нещо.

- Разбира се, госпожо Грей.

След две минути вървях към доджа с целия си антураж. Прозорците бяха прекалено тъмни и не можех да видя кой е зад волана. Но когато приближихме, вратата на колата се отвори и жена, облечена в черно и с черна шапка, свалена над очите, излезе грациозно от колата. Елизабет! От СИП! Какво правеше тук, по дяволите? Тя тръгна към багажника и го отвори. Двамата млади служители сложиха тежките сакове.