E. L. James - Fifty Shades Freed

- Мамка му! - пищеше Джак. Погледнах Елизабет, а тя ме гледаше с ужас, докато бавно вдигаше ръце. „Образът й е мътен... става тъмно... По дяволите... Защо стои в края на тунел... Обгръща я мрак. Обгръща ме мрак“. И някъде отдалече, много далече, все едно се отвори адът.

Гуми... спирачки... врати... викове... бягащи стъпки... Револверът пада от ръката ми.

- Ана! - Гласът на Крисчън! Гласът на Крисчън... Агонизиращият глас на Крисчън. Мия, спасете Мия!

-АНА!

Тъмнина... тишина... спокойствие.

23

В началото беше болката. В главата, гърдите... изгаряща болка. Ръката, цялото тяло. „Къде съм?“ Колкото и да се мъчех, не можех да си отворя очите. Обвити като в мъгла думи. И думите постепенно ставаха по-ясни, по-ярки, като фарове в тъмнината.

- Ребрата са навехнати и охлузени, господин Грей, има и капи-лярна фрактура на черепа, но жизнените показатели са стабилни.

- Защо още е в безсъзнание?

- Госпожа Грей е претърпяла сериозна контузия в главата, но мозъкът й функционира нормално, няма възпаление или отоци. Ще се събуди. Дайте й време.

- А бебето? - Думите бяха изречени без дъх, изстрадани.

- Бебето е добре, господин Грей.

- О, слава богу! - Думи като молитва. - О, Боже, благодаря ти!

„Тревожи се за бебето... бебето?... Малката точица. Разбира

се! Моята малка точица“. Опитах се да сложа ръка на корема си. Напразно. Мускулите не ме слушаха.

„А бебето?... О, Боже, благодаря ти!“

„Малката Точица е добре!“

„А бебето?... О, Боже, благодаря ти!“

„Той се тревожи за бебето!“

„А бебето?... О, Боже, благодаря ти!“

„Той иска бебето! О, благодаря ти, Боже!“

Безсъзнанието ме погълна отново и ме спаси от болката.

Всичко тежи, всичко боли - крайници, глава, клепачи, нищо не иска да помръдне. Изплувах бавно от мъглата. Звуците се превръщаха в гласове.

- Няма да я оставя!

„Крисчън! Тук е“. Опитах се да се събудя. Гласът му беше като опъната струна, като прошепната болка.

- Крисчън, трябва да поспиш.

- Не, татко, няма да мръдна, искам да съм тук, когато се събуди.

- Аз ще остана с нея. Това е най-малкото, което мога да направя, след като спаси дъщеря ми.

„Мия!“

- Как е Мия?

- Много изтощена... изплашена и... ядосана. Рогипнолът ще действа поне още няколко часа.

- О, боже!

- Знам. Чувствам се такъв глупак, че й позволих да ме убеди да намаля охраната й! Ти ме предупреди, но знаеш какъв инат е тя. Ако не беше Ана...

- Всички мислехме, че Хайд вече е извън играта. И моята луда жена... Защо не ми каза? - Гласът му беше изпълнен с нечовешко страдание.

- Крисчън, успокой се. Ана е изключителна млада жена. И е толкова смела!

- Смела, упорита, инат и глупава. - Гласът му се прекърши, надроби се под наплива на болката.

- Не я съди, не съди и себе си, сине... По-добре да ида да видя майка ти. Минава три. Наистина трябва да поспиш!

И мъглата падна.

Мъглата се вдигна. Нямах представа колко време е минало.

- Ако ти не я напердашиш, повярвай ми, аз ще го направя!

- Повярвай ми, Рей, може и да го направя.

„Татко! Тук е!“ Опитвах се да изплувам от мъглата, толкова силно се опитвах да я раздухам, но отново паднах в ръцете на забравата...

- Детектив, както виждате, съпругата ми не е в състояние да отговаря на въпроси. - Крисчън беше ядосан.

- Тя е упорита млада жена, господин Грей.

- Ще ми се да беше убила оня шибаняк.

- Това само щеше да ми отвори работа да попълвам повече формуляри. А госпожица Морган си изпя всичко. Тоя Хайд е смахнато копеле. Има ви зъб. На вас и на баща ви...

Мъглата се надигна за миг, покри ме пак и ме дръпна надолу. „О, не!“

- Какво значи това? Как така не сте си говорили? - Гласът на Грейс. Беше ядосана. Опитах се да раздвижа глава, но тялото ми категорично отказваше да ме слуша.

- Какво си направил?

-Мамо...

- Какво си направил, Крисчън?

- Бях толкова ядосан... - почти проплака той.

Светът потъна - или аз потънах.

Чувах тихи, объркани, неясни гласове.

- Ти ми каза, че си прекъснал всякакви връзки. - Беше Грейс. Говореше тихо и укорително.

- Така е. Но когато я видях за последен път, видях цялата картина, бъдещето. Знаеш какво имам предвид... за детето. И за първи път осъзнах, че това, което сме правили... е било грешно.

- Това, което тя е направила с теб, а не вие. Ще видиш, децата ще те научат. Ще те накарат да погледнеш света в съвсем различ-на светлина.

- Тя най-сетне разбра... и аз разбрах и... нараних Ана - прошепна той.

- Често нараняваме хората, които обичаме. Трябва да й кажеш колко съжаляваш. И ти го казвам съвсем отговорно. Трябва да й кажеш - и да й дадеш време.

- Тя каза, че ме напуска.

„Не, не, не!“

- И ти й повярва?

- В началото - да.

- Винаги вярваш на лошото в хората и на лошото в себе си. Винаги си бил такъв. Ана много те обича и е повече от очевидно, че и ти я обичаш.

- Тя беше толкова ядосана...

- Сигурна съм, че е така, а и самата аз съм ти много ядосана. Знаеш ли, мисля, че можеш да се ядосаш истински само на човек, когото обичаш.

- Мислих много за това. А тя ми е показвала много пъти, че ме обича... до степен да рискува живота си.