E. L. James - Fifty Shades Freed

- Мо-може ли чай? - казах сконфузено. Знаех си, че има обяснима причина да не харесвам кафе. „Господи, смърди ужасно!“

Влязох в офиса си. Телефонът ми звънна. Беше Кейт.

- Защо Крисчън те търси при мен? - Няма заобикалки, няма добро утро.

- Добро утро, Кейт. Как си?

- Зарежи простотиите, Стийл. Какво става? - Инквизитор Ка-трин Кавана в действие.

- Скарахме се.

- Той те обиди, така ли?

- Да. Но не по начина, по който си представяш.

Нямах нерви да се занимавам с нея сега. Щях да се разплача, а точно в момента бях така горда със себе си, че успях цяла сутрин да удържа фронта.

- Кейт, имам среща. Ще ти се обадя после.

- Добре. И всичко е наред?

-Да.

„НЕ!“

- Ще ти се обадя после, става ли?

- Добре, Ана, както прецениш. Аз съм винаги насреща.

- Знам - прошепнах и запретнах ръкави да се боря със сълзите, провокирани от милите й думи. „Няма да плача. Няма да плача.“

- Рей добре ли е?

- Да - прошепнах.

- О, Ана!

- Недей, не питай.

- Добре, ще говорим после.

-Да.

През цялата сутрин проверявах пощата си с надежда да има нещо от Крисчън. Нищо. И колкото повече време минаваше, толкова повече ми се изясняваше, че той няма да ми се обади и че е много ядосан. „Е, добре, и аз съм ядосана“. Хвърлих се с такъв плам да работя, че спрях чак на обяд да хапна един сандвич със сьомга и сирене. Почувствах се удивително по-добре.

В пет часа със Сойър тръгнахме към болницата, за да видя Рей. Сойър беше прекалено внимателен и това ме дразнеше. Когато наближихме болницата, пак почна да ме пита дали искам чай или нещо друго.

Рей седеше в леглото и четеше списание. Беше обръснат и изглеждаше съвсем нормално.

- Здрасти Ани!

- О, татко... - Хукнах към него и съвсем не в негов стил той разпери ръце и ме прегърна.

- Ани? - прошепна. - Какво има? - Държеше ме здраво в прегръдката си.

Осъзнах колко рядко се бе случвало това. Защо така? Може би затова обичах да се катеря в скута на Крисчън и да се гуша там.

След малко седнах на стола до леглото му, а той се намръщи и каза:

- Кажи на старчето си.

Поклатих глава. Не биваше да го обременявам точно сега.

- Няма нищо, татко. Изглеждаш много добре. - Хванах ръката му.

- И не само изглеждам. - И се усмихна.

- Татко, така се радвам, че се оправяш!

- И аз се радвам, Ани. Още повече, че искам съвсем скоро да имам поне няколко внучета.

Погледнах го с недоумение. „Мамка му! Да не би да е узнал?“ И пак започнах да преглъщам сълзите.

- Разбирате ли се с Крисчън?

- Скарахме се - прошепнах. Опитах се да изцедя гласа през буцата в гърлото си. - Но ще се разберем. Всичко ще е наред.

Той кимна и каза уверено:

- Той е добър човек.

- Да, знам. Какво казаха лекарите? - Изобщо не исках да говорим за мъжа ми. Той беше... болна тема.

Когато се прибрах в „Ескала“, Крисчън го нямаше.

- Господин Грей се обади и каза да ви предам, че ще работи до късно тази вечер - каза госпожа Джоунс някак извинително.

- Благодаря.

„Защо не ми го каза той?“ Господи, това цупене ставаше вече нелепо. Тая сръдня стигна до небесата. Сетих се за скандала по повод клетвите за сватбата и кошмарната му криза. Но в случая не бях ли аз засегнатата страна?

- Какво да ви приготвя за вечеря? - попита госпожа Джоунс, без да ме пита искам ли, не искам ли: очите й ме гледаха непоколебимо.

- Паста. С твоя сос болонезе.

- Ей сега ще го приготвя. И, Ана... трябва да знаете, че господин Грей беше откачил тази сутрин. Помисли, че сте си тръгнали, и си беше изгубил ума.

„О!“

В девет все още го нямаше. Седях на бюрото си в библиотеката и се чудех къде е. Обадих се.

- Да? - Гласът му беше хладен.

- Здрасти.

Усетих как си пое дъх.

- Здрасти - каза по-тихо.

- Ще се прибираш ли?

- По-късно.

- В офиса ли си?

- Да. Къде да съм?

„С нея?“

- Ще те оставя да работиш тогава.

Стояхме в двата края на опъната между нас тиха линия, по която минаваше само непоносимото напрежение.

- Лека нощ, Ана - каза най-сетне той.

- Лека нощ, Крисчън.

Той затвори.

„О, по дяволите“. Гледах телефона и не знаех какво да направя. „Какво се очаква от мен? Няма да му позволя да ме прегази този път!“ Да, разбирах, че е ядосан, и с право. Както и аз. Но фактите си бяха факти. Не аз бях хукнала да разправям на не знам кой си какво става в живота ми. Исках Крисчън да признае, че това не е начинът да се държи нито с мен, нито с никого.

Облегнах се, загледана в масата за билярд, и си спомних за онези хубави времена, когато играхме снукър. Сложих ръка на корема си. „Може би е наистина прекалено рано. Може би не му е писано да оцелее“. И докато тази мисъл минаваше през главата ми, цялото ми подсъзнание пищеше: „Не!“ Ако направех аборт, после никога нямаше да си простя, нямаше да простя и на него. „О, Точице, какво направи с нас?“ Не можех да се изправя лице в лице и с Кейт. Всъщност не исках да говоря с никого. Изпратих й съобщение, че скоро ще й се обадя.