E. L. James - Fifty Shades Freed

Изглеждаше толкова съблазнителен и така искрен. Как можех да устоя?

- Добре. - Сложих ръка в неговата, защото... толкова е просто... аз му вярвах, поверявах му живота си. Какви ги беше намислил? Сърцето ми затупка в очакване.

Той ме поведе по палубата през вратите към красивия салон, после по тесния коридор през трапезарията и надолу по стълбите към голямата каюта.

Сутринта бяха почистили, леглото беше оправено. Каютата беше много хубава. Имаше два люка. Мебелите бяха от тъмен орех, стените - в бледокремаво, а меката мебел беше в червено и златисто.

Крисчън пусна ръката ми, смъкна тениската през главата си и я метна на стола. С едно движение махна късите гащи и банския и събу джапанките. „Дали някога ще се наситя да гледам голото му тяло?“ Той беше неземно красив и само мой. Кожата му грееше - беше хванал малко загар. Косата му бе пораснала и падаше над челото. Аз бях една безкрайно щастлива жена с много, много късмет!

Той хвана брадичката ми, дръпна я леко, за да пусна устната, която бях захапала, и прокара палец по следите, оставени от зъбите ми.

- Така е по-добре - каза и тръгна към гардероба, където бяха всичките му дрехи. От долното шкафче извади два чифта метални белезници и маска за очи, като онези в самолетите.

Белезници! Никога не бяхме ползвали истински белезници. Погледнах към леглото. Къде по дяволите мислеше да ги закачи? Той се обърна и ме изгледа с потъмнелите си, луминесцентно святкащи очи.

- С тези може да боли. Ако дърпаш много силно, могат да ти охлузят кожата. Но наистина искам да те закопчая с тях.

Устата ми пресъхна.

- Ето. - Тръгна бавно към мен и ми подаде едните белезници.

- Искаш ли първо да ги пробваш?

Бяха тежки, солидни, металът - студен. Мислено се помолих да не се налага да ме оковават в такова нещо. Тоест по предназначението им, в реалния живот.

Крисчън ме наблюдаваше напрегнато.

- Къде са ключовете? - попитах с треперещ глас.

Той протегна ръка и ми показа малко метално ключе.

- С тези се отключват и двата чифта. Всъщност с тях се отключват всички белезници.

„Че той колко има?“ Не си спомнях да съм виждала такива белезници в шкафа с „музейните експонати“ в Червената стая.

Крисчън погали бузата ми с показалец, плъзна го до устата ми и се наведе. Очаквах да ме целуне, но той само попита:

- Ще играем ли? - Гласът му беше дрезгав и тих и цялото ми същество се наля с желание, желанието се стече гъсто дълбоко под корема ми, разпъна вътрешностите ми.

- Да - казах задъхано.