Един от нас

Наречете ме човек с ниско самочувствие, но жените обикновено не реагират по такъв начин само след една нощ в моята компания. Изградил съм си нещо подобно на стандартна реакция в такива случаи. Не беше доказателство, но бе достатъчно, за да ме накара да си взема нещата, да изляза през вратата и да я оставя да крещи след мен. В асансьора направих това, което ми бяха казали да правя в такива случаи — натиснах бутона за изключване на приемника. Чу се слаб хриптящ звук и екранчето изгасна. Апаратът беше изключен, логическата машина се залута в необяснимост и неяснота.

В самолета към Джаксънвил се запитах защо, ако Кенди е била някакъв федерален агент, не е направила каквото е трябвало да направи, докато спя. Ако имаше макар и едно-единствено нещо, което всеки от „РЕМтемпс“ правеше със сигурност всяка нощ, то беше да улавя съответните сигнали. Може би е трябвало да говори с мен, да измъкне някои имена или нещо подобно. Аз винаги съм работил извън закона и затова не знаех как примерните граждани си вършат работата. Може би са ме готвили за евентуален свидетел срещу Стратън и в такъв случай, очевидно не са попаднали на когото трябва. Нямаше кой знае какво значение. Сега, така или иначе, трябваше да се върна в офиса и да взема друг приемник.

Отпуснат на една маса в кафето на супермаркета зад ъгъла преди да се появя за доклад в „РЕМтемпс“, изпих цял литър кафе и изпуших половин пакет цигари. Обикновено плътната завеса пред съзнанието ми след няколко часа се разсейваше до степен на леко объркване, но тази сутрин имах усещането, че сякаш никога в живота си не съм спал. Исках да се чувствам наистина буден, за да отговоря точно на всички предложения на Стратън, но в края на краищата приех, че не съм съвсем заспал и тръгнах към него.

Този път не се срещнахме в някой страничен офис, а в самото леговище на Стратън. То беше голямо, колкото футболно игрище и за щастие седнахме в един и същи край, така че не се налагаше да крещим, за да се чуваме. Казах му, че съм направил това, което ми е казал, и той се усмихна. Допълних, че съм изключил машината, както е по инструкция, и че ще трябва да ми дадат друга. Той пак се усмихна и след това заговори.

Макар да не ми било известно, голям брой от най-важните клиенти на компанията питали специално за мен. В повечето от клиентите не оставали никакви следи или елементи, който сънуващият не бил в състояние да разбере. Аз съм изтривал всичко без остатък, без да остава дори сянка от образ или дума. Оттам и допълнителните възнаграждения. Ето защо той искал да ми предложи по-привлекателна работа.

Спомени.

Още като изрече тази дума, аз заклатих бързо и енергично глава. Спомените могат да бъдат извличани, но при тях не е като при сънищата. Те не могат да бъдат изтривани, защото са функция на нещо, което се е случило в истинския живот. Могат само да бъдат складирани някъде другаде за постоянно или временно, но да се върши това е абсолютно и съвършено незаконно.

Като начало то означава, че полиграфите ще станат безсмислени. Ако един заподозрян няма спомен за извършване на престъпление, за него ще бъде детска игра да измами детектора на лъжата. В определен смисъл, то дори не е измама, защото за проверявания събитието наистина няма да съществува.

Освен това, хората са онова, което са техните спомени. Ти си това, което ти се е случило. Ако премахнеш детството, когато научаваш кое е добро и кое е лошо, ще бъдеш човек, който е трудно да контролираш. А на теб няма да ти пука. Такива хора не разбират защо не трябва да крадат, да изнасилват или да убиват и точно това обстоятелство им помага да вършат тези неща добре. Ако бъдат заловени, което е малко вероятно, едно прехвърляне на спомена преди проверката с полиграфа ще изтрие от паметта им съответната част от доказателствата.

Тази теза бе потвърдена при съдебен експеримент, проведен преди осемнадесет месеца. Един доброволец се съгласил да поеме спомена за някакво престъпление по време на процеса и бил осъден на два живота затвор, точно наполовина от това, на което е трябвало да бъде осъден истинският извършител, ако е бил заловен и съден.

С други думи, спомените не са нещо перспективно и аз го заявих на Стратън.

Той ме чу, замълча и в помещението се възцари продължителна тишина. След доста време, сякаш това, което бях казал, се отнася за другиго, каза:

— Да, да се занимаваш със спомените на престъпници е незаконно.

— Добре — отвърнах аз приветливо. — Значи всичко е уредено. Откъде да си взема новия приемник?

— Всъщност — продължи Стратън, сякаш не бях казал изобщо нищо, — спомените, за които говоря, нямат нищо общо с незаконна дейност. Говоря за съвсем обикновени неща и само за временни прехвърляния.

— Ако са толкова обикновени, остави клиентите да се оправят с тях сами — предложих му аз — и ако става въпрос за временно отърваване, кажи им да опитат с по няколко бири. Не! Не! Благодаря ти! Не!

— Пет хиляди долара за спомен — каза той.

Млъкнах, дори преди устата ми да беше се подготвила да изрече следващия звук.