Един от нас

— Споменът може да бъде един-единствен факт, някакъв определен случай, факт, и няма да се налага да ги задържаш за повече от седмица. Обикновено само няколко часа. Можеш да изкарваш четвърт милион долара на година, без да си мръднеш пръста. Освен това ще можеш да продължиш и работата със сънищата.

Той остави думите да стигнат до мен и аз се замислих как ще получавам по едно седемцифрено число на година! Последните няколко години бяха добри, но богатството има ефекта на наклонената повърхност — когато си купил всичко, каквото можеш на сегашното си равнище, започваш да забелязваш нещата, които все още не можеш да притежаваш. И започваш да ги желаеш.

Погледнато по друг начин — работя няколко години, правя няколко разумни инвестиции и след това няма да се налага да мисля за нищо.

— Не! — казах аз.

Знаех с какво имам работа и се оправях добре.

— Ще разбереш, че отговорът е „да!“ — каза Стратън — когато ме попиташ откъде да си вземеш новия приемник.

Умът ми все още беше тромав от нощната работа и не разбрах накъде бие. Направо налях вода във воденицата му.

— Откъде?

— Докато не приемеш предложението ми, няма да получиш никакъв приемник! — каза той. — Или приемаш работата със спомените, или си уволнен.

Погледнах го.

— Ти си мръсник, знаеш ли? — казах аз.

— И друг път съм чувал да се изразяват подобни мнения — усмивката му не трепна и аз разбрах, че това не е усмивка и може би никога не е било.

Погледнах през прозореца — повече за да го карам да чака, отколкото поради друга причина. Сега разбрах, че Кенди всъщност не ме е харесвала и че дори не е била федерален агент. Не е била нищо повече от едно манипулирано от Стратън оръжие. Когато е позвънил сутринта, той е знаел, че току-що съм се събудил и че няма да бъда в състояние да преценя правилно обстановката след нощ, пълна с тежки допълнителни възнаграждения и лудории в леглото. Бил е прав. Кенди си беше свършила работата добре.

В този момент разбрах две неща — че нямах представа на какво е способен Стратън и че вече не мога да разбирам жените. Не знаех кое е по-лошото.

Стратън ме държеше в ръцете си и го знаеше. Без работата със сънищата щях да бъда отново на улицата. Имах пари, но те не бяха достатъчно и бяха пръснати някъде по пътеките, които Куот беше създал за тях в електронния свят. Голяма част от тях бяха прахосани. Чрез работата със спомени бих могъл някой ден да си открия собствен бар — ако се стигнеше до това.

— Добре — казах аз.

3.

В два и половина сутринта я видях да върви по улицата към един малък хотел на няколко пресечки встрани от Булеварда. Хотелчето се казваше „Нирвана Ин“, но тъй като това странно място бе с олющена боя отвън и без рум сървиз след десет часа, си мисля, че името му беше ни в клин, ни в ръкав. Аз седях в един малък ресторант на отсрещния тротоар, пиех лошо кафе и чаках сгодния случай. Веднага я познах. Това беше Лаура Рейнолдс. Нямаше съмнение.

За първи път виждах човек, чийто спомен носех, и се почувствах объркан и смутен. Все едно да си спомниш, че си мъртъв или да видиш двойника си, който по нищо не прилича на теб. Тя беше на малко под тридесет — слаба и жилеста, каквато трябваше да изглежда след години на скиталчество и самообучение да забравя. Лицето й бе скулесто, хубаво, напрегнато. Вървеше като човек, прекарал по-голямата част от нощта в бар. Неоновата светлина от време на време я осветяваше косо в падащия дъжд и тя приличаше на някакъв малък компютърен дух, попаднал в погрешна видеоигра без никакви инструкции.

За момент изпитах съчувствие. Аз самият се чувствах почти по същия начин.

— Това е тя, нали? — попита будилникът, който седеше на тезгяха до изстиващата ми чаша. Бях му разрешил да пътува в колата с мен до Лос Анджелис. Така беше честно.

Кимнах.

— Дължа ти едно питие.

Будилникът беше отказал да ме осведоми как е узнал къде е жената и заяви, че това е тайна. Рано или късно щях да я изкопча, но сега тази подробност нямаше никакво значение. Бях я намерил!

Поседях още малко, в случай, че подлизуркото, с когото бях говорил в хотела, е забравил петдесетачката, която му бях дал, за да не казва на жената, че някой я е търсил. След пет минути, в които не се случи нищо, слязох от стола, залитайки леко. Облегнах се за момент на тезгяха и премигнах няколко пъти бързо-бързо с надежда главата ми да се проясни.

Будилникът ме погледна двусмислено, като все още почистваше калта от себе си с една салфетка и чаша вода, която бях поръчал за него.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Само гледай! — казах аз, но в действителност не знаех.