Един от нас

— Сигурно е така, защото в противен случай сигурно щеше да вземе и вас.

— Може и да си прав — каза фризерът и в гласа му долових успокоение. — Благодарим ти.

— Гладен ли си? — попита хладилникът. — Имам малко студено пиле.

— Може би по-късно — отговорих аз и се върнах обратно към коридора.

И така, Хамънд имаше съпруга и до днес тя е живяла тук. Предполагам, че щях да съм открил този факт при по-интелигентен прочит на вестниците от миналата седмица, но не бях стигнал дотам. Това, че я нямаше, обясняваше липсата на ченгета отвън, а това, че е била тук, вероятно охранявана, можеше да означава нещо друго — който и да беше претърсил другото жилище на Хамънд, може би все още не е имал шанса да извърши същото и тук.

Това можеше донякъде да обясни и избора на Лаура да застреля Хамънд там, в Калвър Сити, както и да даде основания за предположения от какъв характер са били взаимоотношенията им.

Преминах бързо по коридора, като се оглеждах за алармени сигнализации. Предната част на къщата се състоеше от една немалка площадка пред стълбището, което водеше към втория етаж. И от двете й страни имаше врати. Погледнах в стаята, където светеше, и се убедих, че това наистина е всекидневната, след това надникнах през другата врата. Столова — не особено интересна и обзаведена без разточителство. Вкусовете на семейство Хамънд бяха някак строги, макар че малкото, което се виждаше, изглеждаше скъпо.

Изтичах леко нагоре по стълбите и през тамошния коридор. Отдясно открих само спални. Най-голямата показваше признаци на доскорошно обитаване и личеше, че някой я е напуснал набързо. По леглото бяха разхвърляни женски дрехи, а вратите на гардероба бяха отворени. Светнах за малко и поразгледах какво има вътре. Имаше обувки, много обувки. Какво им има на тези жени? Разбирам, че за различните тоалети трябват различни цветове обувки, но и г-жа Хамънд като повечето жени само от тъмнокафявите имаше седем чифта. Съвсем спонтанно погледнах етикетите върху някои от дрехите, оставени върху леглото, „Фиона Принс“, „Зозич“, „Стефан Джоунс“. Конфекция, но далеч не евтина. Почудих се дали Травис е видял поне малко от това, когато е идвал да разпитва вдовицата, и дали е стигнал до същото заключение като мен — Хамънд е вземал подкупи.

Изгасих отново и проверих другата страна на коридора. Една баня, на етажерката над мивката — приличен безпорядък. Заминаването не е било точно паническо, ала времето е имало съществено значение. Някои от важните женски тоалетни принадлежности си бяха на мястото, което предполагаше, че собственичката им може и да се върне. След това — още една малка стая — празна, с неясни функции. Може би по архитектурен проект е била предназначена за детска стая, но беше ясно, че към настоящия момент не се използува за такава.

Оставаше още една стая в предната част на къщата. Вратата бе затворена. Поех дълбоко въздух и завъртях дръжката, като искрено се надявах да не е свързана с алармена инсталация. Дръжката се завъртя, нищо не се включи и аз леко открехнах.

Беше кабинетът на Хамънд. Пред прозореца имаше бюро, виждаха се и очертанията на голямо кресло. На едната стена от горе до долу имаше книги, а другата бе опасана с шкафове. Угаснах. Ако тук бе скрито нещо, намирането му щеше да отнеме дни.

В този миг лампите светнаха, креслото се завъртя и видях, че в него седи мъж с тъмен костюм.

— Здрасти, Хап — каза той. — Радвам се да те видя.

* * *

Пистолетът на Дек мигновено се озова в ръката ми и аз го насочих към човека в креслото. Това обаче не ме накара да се почувствам по-добре, нито пък разтревожи особено онзи срещу мен. Все пак го задържах на мушката.

Човекът вдигна малък електронен ноутбук.

— Това ли търсиш?

— Нямам представа — казах раздразнено аз. — Какво е това? И кой си ти, дявол те взел?

След това го познах и сам си отговорих на въпроса. Това бе мъжът от закусвалнята, оня, дето седеше на края на барплота, сякаш изпаднал в посталкохолен стрес. Същият, който ме бе заговорил след телефонния ми разговор с мъжа в дома на Лаура, човекът, който изглеждаше малко не на място, но беше там, срещу хотела на Лаура, сякаш чакаше някого.

— Кой съм аз ли? — каза той и завъртя очи. — Казвам се Хап.

— Не — отвърнах аз твърдо. — Това е моето име. Опитай пак.

Човекът се намръщи.

— Ти си абсолютно прав, разбира се. Извинявай. Казвам се Травис.

— Престани да се правиш на идиот и кажи кой, по дяволите, си ти! И изгаси осветлението, за бога! — предложих му аз.

— Какво осветление?

В съответствие с общоприетата практика ключът за осветлението се намираше на стената зад мен, непосредствено до вратата. Той нямаше как да го достигне от мястото си. Светлината бе някак необикновена, почти осезаема — същото е усещането, когато плуваш нощем в бистра вода и някой включи над теб мощен прожектор. Тя не достигаше до ъглите на стаята и предметите не изглеждаха както обикновено — сякаш светлината не влияеше на зрението.