Един от нас

На втората бира бях малко по-спокоен, обадих се по клетъчния на Дек и го успокоих, че съм добре. На него като че ли му поолекна, но каза, че Лаура се държала особено. Мятала се като лъвица из апартамента и пиела много. Влязла под душа за около половин час, а Дек застанал до вратата и чул, че се карала на самата себе си. Излязла от банята със зачервена до кръв кожа, сякаш я била търкала през цялото време. В момента пак сновяла из апартамента и пиела, като ту палела цигара от цигара, ту забивала невиждащ поглед пред себе си. Казах му да я поразтуши, да й покаже колекцията си или да измисли там нещо. Обясних му и каква е ситуацията при мен. Той нищо не каза, а и май нямаше кой знае какво за казване.

По време на третата бира размишлявах върху положението, в което се намирах, и разсеяно дъвчех никотинови пръчици. Опитах се отново прецизно да премисля всичко, но не можех да намеря никакво смислено обяснение за действителното положение. Бяха ме прецакали. Опитах ли да изчезна от града, Травис със сигурност ще осъществи заплахата си и ченгетата ще ме открият и застрелят на секундата. Можех да правя само това, което ми бяха казали, и знаех, че сделката е окончателна. Щях да бъда свободен точно толкова време, колкото щеше да е необходимо на ония типове с костюмите да ме открият, което — съдейки по натрупания вече опит — нямаше да е дълго. Към всичко трябваше да се прибави и това, че някакъв кретен бе платил да ме очистят.

Докато пиех четвъртата бира, се оказа, че върша нещо, което не бях възнамерявал да правя. Мислех за Хелена. За човека, когото бях търсил, докато обикалях насам-натам и знаех, че съм го намерил. За евтиния меден месец в Енсенада преди много, много време, за утрините в разни мотели и вечерите по баровете, за разходките из Венис в топлите следобеди и прохладните нощи в къщата, в която живяхме за малко, за нашия котарак и меката му козина. За съществото, до което в реалния свят ми бе разрешено да се приближа най-много, да прекрача извън сънища си и да заживея с отворени очи.

Тези мисли идваха в началото бавно, разпилени, приличаха на спомени от живота на друг човек. След това заприиждаха все по-бързо и по-пълно, докато стаята потъна в мрак и аз се потопих в реалност, която можеше да бъде живот, който други хора и смъртта ми бяха отнели.

Започнах да пия по-бързо и усещах, че слабостта ми ме напуска. През целия си живот съм бил престъпник, но не и лош човек. Продавал съм „Фреш“, не твърд наркотик, макар че печалбите от втория бяха значително по-високи, и то само на хора, които знаеха, че вършат грешка. Бях обирал и мамил хора, но обикновено такива, на които нямаше да се отрази кой знае колко. Бях поемал съвсем обикновени и случайни грехове, за които никой по света не го беше грижа, и по този начин бях осигурявал на собствениците им мигове спокойствие. Бях убивал само в краен случай, само веднъж за пари, и то хора, които си го бяха заслужили.

Вероятно е имало начин да живея и по-добре. Можех да бъда един от ония, които цял живот носят раирани ризи, ходят на отговорни заседания, повтарят непрекъснато: „Няма лоши идеи.“ и си гласуват високи оценки един на друг. От хората, които никога не правят и не постигат нещо истинско през целия си живот, а вместо това живеят в някакъв странен паралелен свят, в който половин пункт от пазарния дял на някакъв производител на замразени храни за тях наистина означава нещо голямо. От хората, които прекарват целия си живот в един и същ град, движени от стимул, който е твърде безинтересен. Те умират там, където са се родили, и след това ги разравят, за да направят място за някой точно като тях. По моите представи, според собственото ми разбиране за действителността, аз се бях държал по възможно най-добрия начин — поне бях вършил нещо. Бил съм на разни места, виждал съм много неща, не съм бил безгласна буква по отношение на собствения си живот.

За втори път през тези часове моите родители, от чийто корен съм се пръкнал и аз, оживяха пред мен. Майка ми не работеше вече в бар, а се мотаеше с баща ми из къщата, трепеше мухите, сменяше чаршафите и се грижеше климатиците винаги да работят в съответствие с желанията на хората. Те никога нямаше да се пенсионират, винаги щяха да бъдат нещо значимо, винаги щяха да променят света, макар и съвсем мъничко. Бях на тридесет и четири и ако трябваше да отговарям пред някого за делата си, нямаше да бъде нито Травис, нито някакъв съдия, нито Господ. Щях да отговарям пред тях. Родителите ми бяха най-висшата инстанция.

На петата бира се замислих за нещата, които бях правил и дали можех да кажа на родителите си за тях. За доброто, за лошото, за убийствата и за тъмните неща.