Единственият оцелял

— Не можем да избягаме без хеликоптера — каза Роберто. — Щом имат термосензори, трябва да допуснем, че имат и радар. Излетим ли — веднага ще разберат.

— Ами ако господин Прескот не е в него? — попита Дънкан. — Ако излетиш само като примамка?

— Пак могат да ме свалят — отвърна Роберто.

— Не — каза Кавано, — няма да стрелят. Не и ако мислят, че Прескот е на борда. Той им трябва жив. Когато ме гонеха по магистралата, можеха да ме застрелят, но не го направиха. Не искаха да извърша катастрофа и да убия Прескот. Можеш да се опиташ да ги отклониш.

— Останалите може да тръгнем с джипа. — Чад говореше за едната от двете коли в гаража на бункера.

— И с двата джипа — поправи го Трейси. — Единият ще играе ролята на още една примамка. Някой от хеликоптерите ще търсят и други топлинни изображения и ще ни последват. Ще трябва да се разделят и да тръгнат в три посоки. Ако успеем да се доберем до магистралата, която е на трийсет километра на изток оттук, движението там ще е толкова голямо, че няма да могат да разберат коя кола точно преследват.

На радара трите точки приближаваха неумолимо центъра на екрана.

Всички впериха погледи в Дънкан.

— Ако тръгнем, те няма да стрелят по нас, защото господин Прескот им трябва жив. Ако останем, ще го пипнат. Това достатъчно ясно ли обрисува положението? — попита Дънкан.

Всички продължаваха да го гледат безмълвно.

— Действайте — отрони кратко Дънкан.

9.

Нямаше нужда да обсъждат какво трябва да правят. Макар все още да носеха пистолетите си, бяха свалили бронежилетките. И сега бързо и организирано излязоха от командната зала и влязоха в съседната стая. Това беше арсеналът на бункера и там, на една маса, бяха подредени бронежилетките им.

— Облечете това. — Кавано подаде на Прескот една от жилетките. — В случай че някой куршум, предназначен за нас, обърка посоките.

След като облякоха жилетките си, хората от екипа взеха по една полуавтоматична AR–15 от пирамидата, в която имаше още и пистолети, и други късоцевни оръжия.

На теория AR–15, която е цивилна версия на военната М–16, стреля на полуавтоматичен режим, тоест по един изстрел при всяко дръпване на спусъка, за да бъде съобразена с федералния закон. Обаче специално тези бяха преустроени така, че да стрелят на пълен автоматичен режим, тоест да произвеждат произволен брой изстрели само с едно дръпване на спусъка. Ако правоохранителните органи пожелаят да прегледат оръжието, автоматичната функция може да се деактивира с малко лостче отстрани, след което лостчето се изважда, една тласкана от пружина пробка щраква на мястото си — и по този начин оръжието става моментално законно, като в същото време не може да се разбере, че е преустройвано.

С пепелявосиво лице Прескот посегна и той да вземе.

— Не — спря го Чад. — Фойерверките ще ги оставите на нас. Така можете да се простреляте в крака.

— Или пък да простреляте някого от нас — добави Трейси.

— Ами ако се наложи да се отбранявам? Трябва поне да знам как да боравя с тия неща.

— Ако се стигне дотам, Бог да ни е на помощ — каза Роберто. — Няма да докосвате никакво оръжие, освен ако всички ни очистят и тогава няма да имате друг избор. Опирате приклада на рамото. Насочвате цевта към мишената. Дърпате спусъка. Ако някоя гилза засече, дърпате ето тази ръчка, за да я изхвърлите.

— AR–15 обича да рита — намеси се и Кавано. — Ако не внимавате, куршумите ви отиват някъде в небето. Затова непрекъснато трябва да натискате цевта надолу към мишената. Можете ли да запомните това?

— Дано не ми се налага.

Чад изтича до кухнята да се увери дали е изключил печката и фурната. Върху бронежилетките всички облякоха по едно яке. На изхода Дънкан отвори вратата. Докато групата крачеше смълчана по кънтящия коридор, Кавано дочу далечния шум от хеликоптерните витла.

— Късмет, Роберто. — Русата коса на Трейси проблесна за миг в светлината, процеждаща се от вратата.

— Те имат гориво за по-малко от час, а моите резервоари са пълни. — Роберто сви наляво, поемайки към тъмната гора. — Адиос.

— Хайде, Прескот. — Без да обръща внимание на стягащата го бронежилетка, Кавано сви надясно, насочвайки се в тъмата към подземния гараж, входът към който бе вдлъбнат навътре в хълмчето. — Не се отделяй от мен. — Той стигна до гаража и се огледа назад. — Прескот?

Зад него, стиснали оръжията си в ръце, Дънкан, Чад и Трейси също извърнаха глави назад.

Но видяха само неясните очертания на дърветата и храстите.

— Прескот?

Шумът от хеликоптерите се приближаваше.

— Какво стана? — попита Чад. — Къде се изгуби той?

— За последен път го видях… — Дънкан се извърна и се загледа във входа. — Само не ми казвайте, че е останал вътре.

— Ще взема джиповете — каза Трейси.

— Прескот! — викна Кавано.

Бетонният коридор пречеше на хеликоптерите да видят слабата светлинка на таблото, когато Дънкан се спусна да отвори.

— Прескот!

Кавано огледа около тъмните сенки на дърветата. Зад него изръмжа двигател и Трейси вдигна вратата на гаража.

Дънкан се спусна в бункера.