Единственият оцелял

— Така е, за бога! Но не съм много сигурен как ще се почувстваш с някого, който показва признаци на страх.

— Искаш да кажеш признаци, че е човешко същество.

— Ще се постарая да бъда надежден, каквато си ти до този момент. — Кавано пое дълбоко дъх, опитвайки се да се съсредоточи върху това, което му предстоеше да извърши. — Някой следи ли ни?

Джейми вдигна поглед към огледалото.

— Отзад всичко изглежда нормално.

— Карай към парка, където сутринта се видяхме с Джон.

— Какво има…

— Аз му се обадих в неговия апартамент. Жена му почина миналата година. Той живее сам. Точно там са му опрели пистолета в челото, когато говорих с него. И там е логично да го държат.

13.

Двамата оставиха тауруса на паркинг и тръгнаха по сенчестата алея към другия край на парка. Там, криейки се между дърветата, те надникнаха през оживената улица към ярко осветения блок.

— Шестият етаж — каза Кавано. — Вдясно. Четвъртият апартамент откъм края.

Джейми се вгледа в указаната посока.

— Свети само един прозорец.

— Това е всекидневната. Джон обича изгледа към парка.

— Но не и тази вечер. Пердетата са дръпнати.

— Прозорецът до него отдясно… Спалнята му свети ли?

— И там пердетата са дръпнати, но светлина не се вижда. Други стаи има ли?

— Не. — На Кавано му се прииска да се върнат в колата и да се махнат оттук. — След като жена му почина, той продаде къщата и се премести тук. Каза, че искал да живее по-простичко. Превърна се в нещо като отшелник и четеше Библията, когато не гонеше лошите.

— Какво е разположението на стаите?

— От входната врата се влиза в коридор, който води до всекидневната. — Разговорът на познати теми му помогна да забрави за момент усещанията си. — Като тръгнеш по коридора, вляво има арка, водеща в малка кухня. През друга арка в отсрещния край на кухнята се излиза във всекидневната. Вляво е вратата за спалнята.

— А банята?

— Вляво от спалнята.

Вниманието на Кавано рязко нарасна, като видя, че зад завесите се размърда някаква фигура.

— Колко души мислиш има при него?

— Най-малко двама. Единият да почива, докато другият го пази.

Мисленето за триковете в занаята продължаваше да му помага да не се поддава на емоциите.

— Сигурно стои вързан на стол във всекидневната. Така спалнята е изцяло тяхна, за да могат да подремват на смени.

— Но как ще го измъкнем?

В момента, в който Джейми зададе въпроса, към сградата се приближиха мъж и жена и влязоха в ярко осветеното фоайе. През огромните стъкла на входа се виждаше охраната — мъж, седнал зад дълго бюро. Той каза нещо на двойката, вдигна телефона, каза нещо и в него, кимна и натисна някакво копче. Стъклената врата вдясно се отвори и осигури достъп на двойката към асансьорите.

— И изобщо как ще влезем в блока? — продължи Джейми въпроса си.

— Според закона трябва да има и други, аварийни изходи за извънредни ситуации. Можем да минем отзад, да намерим някой от тях и да отворим по втория начин.

— Това още не си ми го показвал.

— Пропуснал съм, признавам, но мисля, че сега не му е времето. Кварталът е много оживен и има опасност да ни забележат. И ако ни тикнат в участъка, няма да мога да помогна на Джон. Хайде да отидем до онзи магазин на ъгъла и да си купим цигари.

— Цигари? Какви са тия глупости? Ти не пушиш.

— Едно време, като постъпих в Протектив Сървисис, пушех. Дънкан сложи край на това. Още го чувам да ми се кара: „Как можеш да пазиш някого и в същото време да палиш цигара?“

— И сега смяташ да ги почваш отново?

14.

Входът на блока бе на около петнайсетина метра от улицата. Пътеката към него бе обрамчена от грижливо подравнени храстчета. Няколкото пейки допълваха приятната обстановка.

Кавано избра най-близката до улицата пейка, посочи я на Джейми и отвори пакета цигари.

— Цигара? — попита я той.

— Каква муха ти е влязла?

— Пробвай ги. Бъди дръзка. Помагат да минава времето. Той й подаде цигара и я запали, успял да потисне треперенето на ръцете си.

— Нямам никаква представа как да я държа — каза тя.

— Няма значение — отвърна Кавано и запали цигара.

Джейми се закашля.

— Хей, не съм ти казал да вдишваш. Само дръпваш в устата и издухваш дима… не бързай толкова.

— Ужасен вкус.

— И още как. Чудя се как съм ги харесвал едно време.

Край тях минаха две жени и ги изгледаха неодобрително.

— Напоследък с толкова много нароили се зони, забранени за пушене, няма нищо по-обичайно от това двама души да клекнат пред някоя сграда и набързо да опънат по някоя и друга глътка тютюн — каза Кавано. — Все едно сме дошли на някого на гости, припушило ни се е много и са ни изгонили тук, за да не умирисваме всекидневната.

Минаха мъж и жена и укорително поклатиха глави. Следващата двойка обаче ги погледна със съчувствие, сякаш и нея са я гонили така и знае какво е.

— Добре, намери начин да оправдаеш присъствието ни пред входа — каза Джейми. — И сега какво?

— Прави това, което прави и Прескот. Слушай и се учи.

Хората идваха и заминаваха и разговорите им за правещи се на главни герои шефове, за новооткрити ресторанти, за евтини билети до Бахамите и за жени, които трябва да спрат флиртовете си с чужди мъже, заглъхваха надолу по улицата.

Така минаха пет минути.