Единственият оцелял

— Слушай, ние двамата с теб трябва да поговорим. — Кавано сведе поглед към ръцете си, с усилие потискайки треперенето им.

— Че ние винаги говорим.

— Но не за всичко.

— Ето че пак започваш. Сега ще ми кажеш, че работата става вече много опасна и ще трябва да се върна в Уайоминг, където ще бъда в безопасност. Не си прави труда. Ти ми отвори вратата. Ти ме извика и нямам намерение да си тръгна. Доказах вече, че мога да помагам. Доказах, че на мен може да се разчита, че имам добра интуиция и няма да се пречупя. Ако искаш да запазиш отношенията ни, това е цената, която трябва да платиш. Повече никакви тайни. Няма да се разделяме. Преди две години щяха да ме убият, ако не беше ти. Задължена съм ти и съм твърдо решена да ти върна услугата.

— Съгласен.

— Моля?

— Не ми дължиш нищо, но за останалото нямам намерение да споря с теб. Не искам да те моля да си тръгваш.

— Тогава…

— Исках да те предупредя за нещо.

— Да ме предупредиш?

— Казах ти, че нещо стана с мен. В мазето на Карен. По време на пожара.

Озадачена, Джейми го изчака да продължи.

— Изгубих самообладание.

— С всеки би се случило. Напоследък много ти се събра.

— Не — възрази Кавано. — Стресът за мен се беше превърнал във втора природа. Това ме караше да се чувствам жив. Само дето… — Устата му пресъхна. — Май вече не е така…

Джейми се взря в него по-внимателно.

— …Пет години в Делта Форс и още пет в Протектив Сървисис аз живеех с екшън — каза Кавано. — Физически усещания, от които много хора се ужасяват, за мен бяха истинско удоволствие. Нямах търпение да усетя как адреналинът отново залива като гореща вълна съзнанието ми. Обичах да усещам притока му. — Кавано се опита да забави учестеното си дишане. — Веднъж се наложи да охранявам един висш шеф на фирма, който бе пристрастен към никотина и кофеина. Пушеше по два пакета цигари без филтър и изпиваше четиринайсет чаши силно кафе всеки ден. Наричаше цигарите и кафето „ракетно гориво“. Казваше, че то му давало възможност да мисли по-добре, по-бързо и по-ясно. Чувстваше се прекрасно под въздействието им. Една сутрин в Брюксел, докато стоях пред апартамента му в хотела, чух отвътре някакъв шум, сякаш нещо падна и се счупи. Тогава бяхме двама агенти, повиках другия да наглежда коридора, а аз се втурнах вътре. Заварих го проснат на пода. Шумът, който бях чул, беше от количката със закуската — беше я обърнал при падането.

— Мъртъв ли беше?

Кавано имаше странното чувство, че с всяко казано изречение започва да говори като че ли по-бързо.

— Отначало помислих, че е мъртъв. Но веднага след това го видях да примигва. Зениците му бяха огромни. Спуснах се към телефона и позвъних на един лекар, с когото работехме често. После се върнах при клиента. Не мислех, че може да е отровен: заплахата се отнасяше за отвличане, а не за убийство. Въпреки това го попитах: „Отрова ли?“, но той поклати глава отрицателно. „Инфаркт?“, пак го попитах — и той отново разтърси глава отрицателно. „Инсулт — казва. — Свят ми се вие. Стаята плува. Таванът се върти“. Пипнах му пулса. Сто и петдесет. И тогава чак разбрах какво му е, макар първо да изчаках доктора да каже за какво става дума.

— И какво му беше?

Кавано усещаше туптенето в слепоочията си.

— Масивна свръхдоза никотин и кофеин. Толкова години се бе помпил непрестанно, че накрая организмът му не е могъл да издържи на напрежението. Докторът трябваше да му даде успокоително и му предписа детоксикационна процедура.

— И процедурата даде ли резултат?

— Вероятно тя му спаси живота. Обаче злото вече бе сторено. Организмът му бе установил границата на стрес. И след това, ако се намираше в една стая с някого, който пуши, ако вдъхнеше дори и само малко дим от цигара, организмът му реагираше остро и той почти припадаше. Ако пийнеше макар и глътка-две от нечие чуждо кафе, макар и — забележи — безкофеиново, което всъщност не е изцяло без кофеин, сърцето му започваше да бие като чук.

Джейми сви вежди.

— Добре де, какво искаш да ми кажеш с това?

— Адреналин. — Краката на Кавано запотрепваха още по-начесто. — В момента усещам как кипи в мен. Преди да вляза в къщата на Карен, го посрещах с готовност и удоволствие. Но сега… — Устата му бе толкова пресъхнала, че едва говореше. — Това, което исках да ти кажа, да те предупредя… Това, което се случи с мен в мазето на Карен… — Не можеше да го изрече, не можеше дори да си представи, че някога ще му се наложи да го каже. — Може би вече няма да мога да го правя.

Отначало Джейми не реагира, после попита:

— Искаш ли да се върнеш в Уайоминг?

— Не. Аз… да — отвърна Кавано. — Искам да се върна в Уайоминг.

Джейми го изгледа учудено.

— Толкова съм объркан… — Думата го изненада. — …толкова ме е страх от промяната вътре в мен, че ми се иска да се върна в Джаксън Хоул и никога повече да не мръдна оттам. Но ако го направя, вече няма да съм полезен нито на теб, нито на себе си, нито на когото и да било. Как мога да се преструвам, че съм близък с някого, ако оставя Джон да умре. Нямаше да се забърка в тази каша, ако не бях аз. Ако го убият…

— Няма да го допуснем.