Единственият оцелял

Бяха минали десет дни от пожара в бункера. Имаше много неща за правене, но почти през цялото време Кавано си бе почивал и се бе лекувал, подлагайки търпението си на изпитание. Въпреки веселите задевки с Джейми, които чувстваше, че е длъжен да прави, настроението му бе мрачно. Насън, а много често и наяве, виждаше ярки образи — части от смазаната глава на Роберто, как Чад и Трейси се разхвърчават на парчета, обезобразеното от куршумите лице на Дънкан. Помнеше как бе вперил ужасен поглед в Карен, седнала в инвалидната количка, стиснала ръце пред гърдите си, с разкривено от ужаса на смъртта лице — смърт, чиято причина бе все още безсилен да обясни. Обаче знаеше едно нещо със сигурност: за всичко това бе виновен Прескот.

— Ще се организираме колкото е възможно по-добре. Време е да излезем от гроба.

10.

Чернокожият здравеняк направи завой и затича по-бързо по алеята в парка, намиращ се в покрайнините на Вашингтон. Не беше сам. В 6,30 ч. сутринта по околните алеи имаше още доста бегачи, подготвящи се за стреса на новия ден. Поради леката хладина мъжът бе облечен в брезентови панталони и горнище на анцуг. Белият мъж, който тичаше редом с него, бе облечен по същия начин.

Двамата тичаха покрай храсти, дървета и патици в езерото. Когато стана ясно, че белият мъж тича редом с него доста по-дълго, отколкото е прието за непознат, чернокожият хвърли поглед към него и замалко не се препъна.

— Да не съм изпаднал в религиозен транс? — възкликна той. Казваше се Джон Ръдърфорд. И беше отрасъл като баптист от Юга. — Видения ли имам? Гости от отвъдното?

— Виж и ще повярваш.

— Да, ама Тома пак се е съмнявал. И не повярвал, докато не сложил ръката си на едната рана на китката.

— Неприятно ми е, че те разочаровам, но не те познавам достатъчно за такава фамилиарност. Но тъй или иначе, нямам рана на китката.

Почти излекуваната рана на рамото му го болеше от бягането по бетона, но тъй като внимаваше да не размахва много ръката си, търпеше се.

— Чух, че се водиш изчезнал — каза Ръдърфорд. — Вероятно мъртъв.

— Тия досадни слухове. — Кавано тичаше до него, без да изостава, и челото му вече бе оросено от пот. — Откъде ги чу?

— Вторият по старшинство в Протектив Сървисис ми каза. Щяхме да ви възлагаме поръчка.

Кавано кимна. Правителството разполагаше с няколко изключително добри служби по охрана — като Тайните служби, Ю Ес Маршал Сървис и служба „Охрана на дипломатическото тяло“, — но поради недостиг на персонал, понякога се наемаха и неправителствени агенции.

— Изглежда, ти, Дънкан и още трима оперативни агенти сте изчезнали от лицето на земята заедно с клиента — додаде Ръдърфорд. — Едно от тайните ви места е било разрушено.

— А каза ли ти вторият по старшинство кой точно клиент и кое място?

— Ще ми каже, ама друг път. — Двамата завиха още веднъж, без да намаляват темпото, макар дишането на Ръдърфорд да бе вече малко по-затруднено. — Ако беше го направил, никога вече нямаше да работя с вашата фирма. Единствената причина, която го накара да ми каже дори толкова, бе да разбере дали не съм чул нещо.

— А ти чул ли си? — На гърдите на Кавано изби тъмно петно.

— Шепот дори не съм чул.

Двамата минаха още веднъж покрай езерото.

— И така, какво стана? — попита Ръдърфорд.

— Можеш ли да пазиш тайна?

— Ако не можех, Бюрото да ме е изритало много, много отдавна.

Въпросът бе риторичен, а отговорът — очакван. Кавано изобщо не би рискувал да се види с Ръдърфорд, ако допускаше, макар и теоретично, че не може да му се довери.

— Стига, разбира се, да не е нещо незаконно и да не ми съсипе кариерата. При това положение пазя каквато тайна поискаш.

— Слуховете са верни — потвърди Кавано. — Аз съм мъртъв. Ти не си ме виждал. Никога не си разговарял с мен.

Ръдърфорд не отговори. Докато стигнат до финалната права, от брадичката му капеше пот.

— А Дънкан и останалите?

— Ако ги видиш, значи наистина ще имаш гости от отвъдното.

— Убити?

— По-лошо дори.

— Кои бяха другите протектори?

— Чад, Трейси и Роберто.

— Бог да е с тях — каза Ръдърфорд. — С всеки от тях съм работил. Знаех, че мога да им поверя живота си. А какво стана с клиента ви?

— Ето точно тук е проблемът — отвърна Кавано с нараснал в гласа гняв. — Той е причината Дънкан, Чад, Трейси и Роберто да са мъртви.

— Да не е сгрешил нещо? Да не ви е принудил да се разкриете без нужда?

— Той се обърна срещу нас.

Ръдърфорд забави, излезе от алеята, спря се между храстите и изчака Кавано да го последва. Двамата застанаха един срещу друг.

— Човекът, когото охранявахте…

— Нарочно докара лошите при нас. После разби главата на Роберто и застреля Дънкан. След като Чад и Трейси хвръкнаха във въздуха на парчета, той остави и мен в горящата постройка.

Поемайки си запъхтяно въздух, Ръдърфорд се опита да осмисли немислимото.

— Той е работел за лошите?

— Не. Той бягаше от лошите.

— Тогава защо е…

— Защото ние му разяснихме как ще му дадем нова самоличност и ще му помогнем да изчезне. И той си е помислил, че ако се отърве от нас, ще се чувства още по-спокоен. Един шанс по-малко за лошите да го намерят.