Единственият оцелял

Преди осем години „Медспед“ беше купена от „Текнолоджик“ — корпорация от Делауер с множество филиали в медицинската и компютърната индустрия. Нейна собственост бяха всички фирми, които разработваха предимно софтуер за медицинските и медицинско-изследователските институти.

Джо започна да търси „Текнолоджик“ и беше възнаграден с четирийсет и една статии предимно от бизнесстраниците. Първите две обаче бяха толкова безинтересни, пълни с толкова много думи от жаргона на инвеститорите и счетоводителите, че „наградата“ започна да му се струва като наказание.

Реши да копира четирите най-дълги статии, за да ги прегледа по-късно.

Докато чакаше разпечатките, поиска списък от статии, които „Поуст“ беше публикувал за катастрофата на полет 353. На екрана се появиха няколко заглавия с датите на публикуване.

Събра цялото си мъжество, за да прегледа файла на тази статия. Минута-две той седеше със затворени очи, като дишаше дълбоко и се опитваше да извика във въображението си картината на разбиващите се морски вълни на плажа в Санта Моника.

Най-после, стиснал зъби толкова силно, че мускулите на челюстите му потрепваха непрекъснато, започна да преглежда статия след статия. Търсеше пълния списък на пътниците, които се бяха качили на самолета.

Прескочи снимките от мястото на катастрофата, на които се виждаха отломки от самолета, раздробени на толкова малки парчета и извити в такива сюр-реалистични форми, че никой не би предположил от какво са. Заснети бяха и хора със защитни костюми и маски, обикалящи поляната, на която беше станала катастрофата. На заден план застрашително стърчаха обгорените дървета, а чворестите им черни клони стърчаха към прихлупеното небе.

Джо потърси и намери името на шефа на екипа, отговорен за разследването — Барбара Кристман и четиринайсет специалисти, които работеха под нейно ръководство.

В две от статиите имаше снимки на част от екипажа и пътниците. Не всички от триста и трийсетте души на борда бяха снимани, тъй като стремежът беше да се насочи вниманието към онези жертви, които бяха от Южна Калифорния и се връщаха вкъщи, а не към хората от изток, които идваха на гости на свои приятели и роднини. Тъй като Мишел и момичетата бяха част от семейство „Поуст“, техните снимки бяха на видно място.

Преди осем-месеца тъкмо когато се канеше да се премести в нов апартамент, Джо беше изпаднал в пристъп на болезнена и натрапчива загриженост за семейните албуми и снимки и беше прибрал всички фотографии в голяма картонена кутия с убеждението, че не трябва да човърка раните си, защото това забавя изцелението. Беше облепил кутията с лента и я беше сложил в дъното на единствения килер в дома си.

Сега, докато преглеждаше снимките, техните лица се появиха на екрана и Джо не беше в състояние да си поеме дъх, макар да си мислеше, че ще е готов за този момент. Снимката на Мишел, която беше направена от един от щатните фотографи на „Поуст“, беше уловила нейната красота, но не и нейната доброта и интелигентност, нито нейния чар. Една обикновена снимка, която беше толкова несъвършена, но все пак това беше Мишел. Снимката на Криси беше направена на коледното тържество на „Поуст“, което беше организирано за децата на служители от вестника. Криси се беше ухилила, а лицето й сияеше. Как сияеше! И малката Нина, която понякога искаше името й да се произнася Ниин-а, а друг път Найн-а, се усмихваше с такава леко загадъчна усмивка, сякаш намекваше, че знае някакви вълшебни тайни.

Усмивката й напомняше на Джо за глупавата песничка, която той й пееше понякога, когато я слагаше да спи. Преди да се осъзнае какво прави, той отново започна да диша и се чу да шепне думите: „Найн-а, нийн-а, виждали ли сте я? Найн-а, нийн-а, никой я не знай.“

Нещо вътре в него се скъса и застраши неговия самоконтрол.

Натисна бутона на мишката, за да махне образите от екрана. Но това не изтри техните лица от съзнанието му, по-ясни, отколкото когато ги беше видял, откакто беше прибирал снимките им.

Като се приведе, Джо закри лицето си с ръце и докато трепереше, заглуши гласа в студените си длани: — Да му се не види. Да му се не види. Прибоят шумеше на плажа сега, както и преди, утре ще шуми, както и днес. Часовници и тъкачни станове. Изгреви, залези, фази на луната. Машини тракат, тиктакат. Вечни тактове, безсмислени движения.

Единственият разумен отговор на всичко е равнодушието.

Той свали длани от лицето си. Изправи отново глава и се опита да се концентрира върху екрана.

Беше обезпокоен, че ще привлече вниманието към себе си. Ако някой стар познат погледнеше в преграденото от три страни работно място, за да види какво става, можеше да му се наложи да обяснява какво прави тук, можеше да му се наложи да събере сили, за да бъде общителен.

Намери списъка на пътниците, който търсеше. „Поуст“ му беше спестил време и усилия, като беше изброил отделно тези от мъртвите, които бяха живели в Южна Калифорния. Той изпринтира техните имена. След всяко от тях стоеше названието на града, в който всеки от починалите беше живял.